Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Косматковците може да се върнат. Те не се плашат лесно, а ние едва ли можем отново да се надяваме на щастливата съдба. Ще продължа с Аоз Рун.

— Добре се справи, варварино. Продължи пътя си. Може би отново ще се срещнем.

Преди да тръгне, Лейнтал Ей погледна назад и каза:

— Съжалявам за жена ти.

Когато раджабаралите експлодираха, Аоз Рун запази достатъчно присъствие на духа, за да задържи за юздите двете йелки. Останалите се разбягаха от страх.

— Можеш ли да яздиш?

— Да, мога. Помогни ми, Лейнтал Ей. Ще се съвзема. Като научиш езика на фагорите, започваш да виждаш нещата по-различно. Ще се съвзема.

— Качвай се и да тръгваме. Боя се, че ще закъснеем и няма да можем да предупредим Ембрудок.

Пришпориха йелките и препуснаха един след друг, оставяйки зад гърба си сенчестата горичка, където сиводрехият сиборналец бе коленичил и се молеше.

Двете йелки упорито напредваха с протегнати шии и с празен поглед, вперен напред. Когато изпражненията им паднаха на земята, бръмбарите излязоха от дупките си и затъркаляха съкровищата към подземните си складове, така те посадиха семената на бъдещите гори.

Нямаше видимост, тъй като равнината бе осеяна с хребети. Пейзажът бе изпъстрен с каменни стълбове на стотици години, чиито кръгли знаци бяха изтъркани от времето и разрушителните лишеи. Лейнтал Ей препускаше напред, нащрек за евентуална беда, обръщаше се и викаше на Аоз Рун да не изостава.

Равнината гъмжеше от групи бежанци, които се движеха във всички посоки, ала той ги заобикаляше колкото бе възможно по-отдалеч. Двамата преминаха покрай трупове, от които бяха останали само кости и парцали от облеклата им. Наоколо бяха накацали затлъстели птици, а веднъж зърнаха и прокрадващо се саблено езиче.

Зад гърбовете им от север и от изток се издигна студен фронт и ги наметна като с шал. Там, където небето бе ясно, Фрейър и Баталикс се бяха вкопчили един в друг. Йелките преминаха Рибното езеро, където се издигаше каменна пирамида в чест на чудото, извършено от Шей Тал преди много зими в несъществуващите вече води. Тъкмо когато се заизкачваха по един висок хребет, се появи вятър. Започна да притъмнява.

Лейнтал Ей слезе и погали муцуната на йелката си. Аоз Рун седеше унил на седлото.

Затъмнението започваше. Още веднъж, точно както бе предсказала Врай, Баталикс отгриза като фагор блестящия диск на Фрейър. Процесът беше бавен и неумолим и в резултат Фрейър щеше да изчезне напълно в продължение на пет часа и половина. Недалеч от Лейнтал и Ей Аоз Рун кзанът бе получил очакваното знамение.

Слънцата разкъсваха собствената си светлина. Ужасен страх обхвана Лейнтал Ей и смрази душата му. За миг на дневното небе блеснаха звезди. После той затвори очи и се вкопчи в йелката си, като зарови лице в рижавата козина. Над него тегнеха двайсетте ослепявания и в сърцето си се молеше Утра да спечели небесната битка.

Ала Аоз Рун вдигна поглед към небето и със страхопочитание, излъчващо се от тънките му черти, възкликна:

— Сега Хрм-Брд Идок ще загине!

Времето като че ли бе спряло. По-ярката светлина бавно избледня и се скри зад по-слабата. Денят изсивя като незаровен труп.

Лейнтал Ей излезе от ужаса, в който бе изпаднал, и улови Аоз Рун за костеливите рамене, като търсеше да зърне познатото, ала сега разкривено лице.

— Какво каза?

Аоз Рун продума като в сън:

— Ще се оправя. Отново ще бъда аз.

— Попитах те какво каза.

— Да… Знаеш ли как вонята им се полепва по всичко? С езика им е същото. Кара те да гледаш различно на всичко. Бях с Ям-Ухрмар половин въздушен обрат и разговаряхме. За много неща. Неща, с които моят интелект, развит по модела на олонецкия език, не можеше да се справи.

— Остави това. Какво каза за Ембрудок?

— Нещо, което Ям-Ухрмар знаеше, че ще стане, и бе сигурен в това, сякаш вече е минало, а не бъдеще. Че фагорите ще разрушат Ембрудок…

— Трябва да продължа. Ако искаш, следвай ме. Трябва да се върна и да предупредя всички. Ойре, Датка…

Аоз Рун го сграбчи за ръцете с внезапно бликнала сила.

— Почакай, Лейнтал Ей! Само миг и отново ще заприличам на себе си. Прекарах костна треска. Бях се отписал. Мраз се бе настанил в сърцето ми.

— Никога не си извинявал другите, а сега извиняваш себе си.

Някои от качествата на по-възрастния мъж сякаш отново оживяха, когато той се вторачи в Лейнтал Ей.

— Ти си един от добрите мъже, носиш моя печат. Бях твой господар. Чуй ме. Говоря неща, за които не бях си и помислял, преди да остана на онзи остров за половин въздушен обрат. Поколенията се раждат и си вървят по пътя, после се спускат в долния свят. Не можеш избяга от тази съдба. Остава само добрата дума, казана за теб, когато вече те няма.