Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Двамата със съгледвача се върнаха до билото, за да посрещнат врага, когато се появи.

Зад тях тътенът от раджабаралите се засили. Могъщите дървета спряха да изпускат пара и нещо в тях затрещя като гръмотевици. Първите коси лъчи на съединилите се слънца бяха проникнали почти до дъното на долината и осветяваха фагорите, крачещи през всепроникващия вятър, яките им туловища бяха обвити в кълба от мъгла, а коравите косми на козината им трептяха от бързия им ход. Те вдигнаха поглед нагоре и като видяха двете човешки същества, нададоха пронизителен възглас. Заизкачваха се по хълма.

Земната наблюдателна станция следваше събитията на планетата. Хиляда години по-късно тези наблюдения достигнаха до онези, които влизаха, обути със сандали, в огромните аудитории на Земята, по-пълни, отколкото през миналия век. Хората, отишли да наблюдават всеобхватното електронно изображение на реалността, от много векове вече несъществуваща, желаеха в душите си, преследваните човешки същества да оцелеят — винаги използваха бъдеще време, което естествено се налагаше на хомо сапиенса дори когато ставаше въпрос за такива отдавна отминали събития като това.

От наблюдателницата си, която имаше много преимущества, те виждаха отвъд мястото на действието, развиващо се сред горичката раджабарали, отвъд простора на равнината, където навремето Рибното езеро бе вледенило ужасяващата скулптурна група, чак до самия Олдорандо.

Целият пейзаж бе изпълнен с пъплещи фигури. Младият кзан най-после се готвеше да нападне града, който бе разкъсал и живота, и мумията на прославения му дядо-сталун. Очакваше знамението. Макар армията му да бе разпръсната и да не бе подредена за бой, а се бе скупчила на няколко части като добитък, самият й брой я правеше страшна. Щеше да помете стария Ембрудок и безмилостно да продължи към югозападните брегове на континента Кампанлат до самите крайбрежни скали на източния океан Клаймънт. Ще го прекосят, ако им е възможно, до Хеспагорат и скалистите земи на прадедите на Патовин.

Именно поради факта, че фагорските войски бяха разпръснати, за бежанците бе все още възможно да преминат през скупчените стада и племена и необезпокоявани да побързат натам, откъдето бяха дошли фагорите. Обикновено групите бежанци се водеха от мадиси, чувствителни към въздушните октави, които тромавите зверове под знамето на Хр-Брал Ипрт избягваха по пътя си. По този начин се придвижваше и чаталобрадатият Рейнил Лейн, който мушкаше пред себе си плах мадис. Премина близо покрай самия кзан, ала онзи, неподвижен, не трепна дори, не прояви никакъв интерес към тях.

Младият кзан стоеше срещу разранените хълбоци на Рук-Грл и в душата си общуваше с мъртвите мумии на баща си и прадядо си, вслуша се още веднъж в техните съвети и нареждания. Зад него стоеше генералът му, а зад генерала — двете му оцелели гилоти. Рядко обслужваше гилотите си, ала ако всичко минеше благополучно, отново щеше да дойде време да им отделя повече внимание. Първо трябваше да открие двете въздушни октави — на смъртта и на победата. Ако поемеше по октавата на победата, походът му щеше да бъде триумфиращ.

Той чакаше неподвижен и от време на време изстрелваше белия си език нагоре към ноздрите под черния мъх на зурлата си. Знамението щеше да се появи в небето, въздушните октави щяха да концентрират силата си и той заедно с онези, които командваше, щяха да се втурнат напред и да изпепелят проклетия древен град, наречен навремето Хрм-Брд Идок.

Лейнтал Ей и сиборналският съгледвач стояха с извадени мечове на древното бойно поле, където хора и фагори се бяха сблъсквали по-често отколкото можеше да се предположи. Двамата стояха и чакаха да посрещнат с мечовете си първите фагори, изкачили възвишението. Зад тях тътенът на раджабаралите ехтеше като гръм. Аоз Рун и прислужницата приклекнаха до един от тях и покорно зачакаха да видят какво ще стане. Скитошерил нежно постави на земята вкочаненото тяло на жена си, с любов засенчи лицето й от блясъка на двойното слънце, което приближаваше зенита си. После изтича и се присъедини към двамата си другари, като пътьом извади меча си.

Изкачването разбърка редиците на фагорите и най-бързият се появи най-напред. Когато главата и раменете на водача изникнаха иззад върха, Лейнтал Ей се втурна напред. Единствената им надежда бе да ги убиват един по един — бе преброил трийсет и пет или дори повече диваци, след което се отказа да пресмята безнадеждно големия им брой.