Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Качвайте се всички! — изкомандва Лейнтал Ей.

В същия миг забеляза бяло крило.

Над хълмовете от лявата им страна се появиха фагорски птици, борещи се със студеното течение, което ги дърпаше надолу. Когато преминаваха под сенките на отсрещните раджабарали, перата им променяха цвета си от бяло до сиво. Под птиците се точеше редица от фагори. Те бяха воини — носеха копия, готови за бой. Стигнаха до ръба на хълма и застанаха неподвижно като стълбове. Погледнаха надолу към хората, обвити във валмата влага.

— Побързайте, побързайте, преди да са ни нападнали!

Забеляза, че Аоз Рун се е вторачил в диваците — безизразно и неподвижен.

Втурна се към него и го смушка в гърба.

— Качвай се. Трябва да се махаме оттук.

Аоз Рун отговори с груб гърлен звук.

— Ти си омагьосан, човече. Научил си малко от проклетия им език и това те е лишило от сили.

Насила метна приятеля си върху седлото. Съгледвачът стори същото с прислужницата, която хълцаше от ужас.

— Нагоре по склона към раджабаралите! — викна Лейнтал Ей. Плесна кобилата на Аоз Рун по вълнистата шия и се затича да възседне своята. Животните без желание се заизкачваха. Почти не реагираха на пришпорванията в ребрата, хокснито щеше да тича по-леко и по-бързо.

— Няма да ни нападнат — възпротиви се сиборналецът. — Ако почувстваме заплаха, ще им дадем прислужницата.

— Ще ни убият заради конете. Или за да ги яздят, или за да ги изядат. Ако искаш, остани да се пазариш с тях.

Разтревожен, Скитошерил поклати глава и се метна на седлото.

Пръв се заизкачва по склона, хванал за поводите коня на жена си. Веднага след тях тръгнаха прислужницата и съгледвачът. На известно разстояние Аоз Рун безжизнено яздеше своята йелка, като я пускаше да се отклонява встрани въпреки виковете на Лейнтал Ей да ги следва плътно. Той пазеше тила с натоварената йелка и непрекъснато се обръщаше назад да види какво става.

Фагорите не се помръдваха. Не ги безпокоеше студения вятър, самите те бяха същества на мраза. Неподвижността им не подсказваше какви решения биха могли да вземат. Беше невъзможно да се разбере какво възнамеряваха да правят.

Групата изкачи възвишението. Скоро с облекчение се измъкнаха от прегръдките на ледения вятър и рязко задърпаха юздите.

Като прехвърлиха билото се озоваха в ярка слънчева светлина. И двете слънца, достатъчно близо едно до друго, за да се слеят всеки миг, блестяха между стволовете на огромните дървета. Само за миг зърнаха танцуващи фигури, които леко се носеха в позлатеното пространство — Другите празнуваха тайнствения си празник, после изчезнаха, сякаш неочаквано се разтвориха в тържеството на зеленикавата светлина. Хората се мушнаха под защитата на гладките стволове, все още задъхани от студа. С балдахина пара над главите си те сякаш бяха навлезли в царството на боговете. Масивните дървета бяха трийсетина на брой. Зад тях бе равнината и пътят към Олдорандо.

Фагорската дивизия се раздвижи. От пълна неподвижност фагорите се впуснаха в неудържимо действие. Диваците съсредоточено заслизаха надолу по склона, над който до този миг стояха неподвижно застанали. Само един яздеше кайдо. Той ги водеше. Белите птици кряскаха пронизително над долината.

Отчаян, Лейнтал Ей се огледа за убежище. Нямаше такова, с изключение на онова, което им предлагаха раджабаралите. От вътрешността им се носеше дълбок тътен. Той извади меча си и пришпори йелката към сиборналеца, който помагаше на жена си да слезе на земята.

— Ще трябва да останем и да се бием. Готов ли си за това? След минута-две ще са при нас.

Скитошерил го погледна. Душевна агония изкривяваше всяка частица от лицето му. Бе отворил уста в безмълвен вик на ужас.

— Прихванала е костна треска, ще умре — изрече той.

Очите на жена му се бяха изцъклили, а тялото й бе сгърчено и вкочанено.

Лейнтал Ей с нетърпелив жест повика съгледвача.

— Тогава ти и аз. Внимавай, ето ги.

Вместо отговор разузнавачът злобно му се ухили и направи заканителен жест с пръста на ръката си — ще видят те! Това горчиво окуражи Лейнтал Ей.

Той яростно се хвърли в основата на дърветата и заоглежда пръстта, където бяха изчезнали Другите, с мисълта, че тук някъде трябва да има някакво убежище, и убежище и сноктруикс. Ала не неговата сноктруикс, никога повече нямаше да я види!

Въпреки че бяха изчезнали внезапно, Другите не бяха оставили никакви следи. Е, значи нямаше друг изход — трябваше да се бият. Без съмнение щяха да загинат. Нямаше да издъхне, докато животът му не изтече от всяка рана, получена от копията на ансипиталите.