Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Рейнил Лейън се опита да събере хората около властното си бледолико присъствие, и викна с мощен глас:

— Подкрепете ни, за да ви подкрепим и ние! Ще защитаваме Олдорандо.

През всичкото време Фаралин Фърд стоеше на естрадата със завързани отзад ръце, строго охраняван. Разбра, че звездният му миг е настъпил.

— Изхвърлете Датка! — извика той. — Аоз Рун никога не го е одобрявал. Няма да го одобрим и ние.

Датка се извърна с бързото движение на ловец и измъкна камата си. Нахвърли се върху адютанта. Пронизителен писък на Фарейл Мъск някъде от тълпата в същото време, когато няколко гласа подеха призива.

— Изхвърлете Датка!

Хората замлъкнаха тутакси, онемели от внезапното действие на Датка. В тишината и въздуха се разнасяше дим от кладата. Никой не помръдваше. Датка стоеше сковано с гръб към публиката. За миг Фаралин Фърд също замря. После отхвърли глава назад и издаде задавен вик. От устата му бликна кръв. Отпусна се и охраната го остави да се строполи в краката на Датка.

Последва бъркотия. Кръвта предизвика виковете от тълпата.

— Глупак такъв! Ще ни убият — викна Рейнил Лейън.

Той се втурна към задната част на естрадата и скочи долу. Преди някой да успее да го спре, мушна се в една пресечка.

Охраната се разтича, без да обръща внимание на заповедите на Датка, а хората сгъстиха редици към платформата. Фарейл Мъск крещеше, че Датка трябва да бъде арестуван. Като видя, че всичко е свършено, той също скочи от платформата и хукна да бяга.

В края на тълпата до павилионите край реката момченцата подскачаха и пляскаха с ръце от възторг. Тълпата се развълнува и откри, че вълненията са по-животворни от смъртта.

За Датка не оставаше нищо друго, освен позорно да избяга. Той тичаше задъхан из пустите улици с отворена за въздух уста и мърмореше неразбираемо, а трите му сенки — полусянка, сянка, полусянка — ритмично променяха местоположението си в краката му. Бягащите му мисли, също като сенките му, ту се проясняваха, ту избледняваха, докато се опитваше да не мисли за поражението си, да изхвърли от себе си усещането за собственото си падение.

Отминаха го странници, натоварили багажа си върху примитивна шейна. Един старец, който помагаше на внучето си да върви, му викна:

— Косматковците идат!

Чу шум на тичащи хора след себе си — тълпата, която искаше мъст. Имаше само едно място, където можеше да намери убежище — един затвор, една надежда. С проклятие на уста той се запъти към Врай.

Тя се бе върнала в старата си кула. Седеше като в сън, осъзнала и изплашена от осъзнатото, че в Ембрудок настъпва дълбока криза. Когато Датка потропа на вратата й, тя с облекчение го пусна да влезе. Стоеше, без да показва съчувствие или присмех, когато Датка се хвърли с плач на леглото й.

— Каква бъркотия — каза тя. — Къде е Рейнил Лейън?

Той продължаваше да плаче и да удря постелките с юмрук.

— Престани — нежно се обърна към него тя. Заразхожда се из стаята, като се вглеждаше в петнистия таван. — Живеем в такава бъркотия. Как бих искала да не изпитвам никакви чувства! Човешките същества забъркват такива каши! Бяхме по-добре, когато снегът ни обграждаше, когато мръзнехме, когато нямахме никаква… надежда! Как бих искала да съществува само наука, чиста наука, без всякакви емоции.

Той седна в леглото.

— Врай…

— Не ми говори. Нямаш какво да ми кажеш и никога не си имал, трябва да приемеш фактите. Не искам да слушам. Не желая да знам какво си направил.

Навън гъските вдигаха врява.

Той се прозя:

— Ти не си жена. Студена си. Винаги съм го знаел, но въпреки всичко имах чувства към теб…

— Студена ли?… Глупак такъв, та аз димя като раджабарал.

Шумът на улицата се засили. Стана достатъчно висок, за да се различават отделни думи. Датка изтича до прозореца.

Къде бяха хората на града? Онези, които се изливаха от близките улици, му бяха непознати. Не можеше да види едно познато лице. Нямаше нито един от неговите хора, никакъв Рейнил Лейън, — не че това го изненадваше, нито един жител, който да разпознае. Навремето познаваше всички. А сега чужди хора искаха кръвта му. В сърцето му нахлу истински страх, сякаш единствената му амбиция бе да умре в ръцете на приятели. Да ме мразят непознати… това бе непоносимо. Той се надвеси през прозореца, заруга ги и размаха войнствено юмрук.

Лицата се вдигнаха нагоре почти едновременно и лъснаха като корем на умряла риба. Тълпата зашумя й спря.

Пред този шум Датка свали ръка и се дръпна назад не за да се успокои, защото бе вече спокоен. Облегна се на стената и заразглежда грубите си ръце с все още лъщяща кръв под ноктите.