Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Датка!

Врай седна в леглото и се прикри с чаршафа.

— Измитай се оттук, проклетнико!

Вместо отговор той затръшна вратата с ритник, без дори да се огледа. Нахвърли се върху Рейнил Лейън, който с пъшкане се надигаше от леглото.

— Знам, че ще ме убиеш — изхленчи майсторът на монетния двор, и протегна треперещата си ръка, за да се защити. — Моля те, имай милост към мен, аз не съм ти враг. Мога да ти помогна.

— Ще те съжаля точно толкова, колкото ти съжали майстор Датнил.

Рейнил Лейън бавно стана, като прикриваше голотата си и със страх гледаше нападателя си.

— Не го направих аз. Не само аз. Аоз Рун заповяда да умре. Всъщност бе съвсем законно. Законът бе нарушен. Ако ме убиеш, това няма да е законно. Кажи му, Врай. Слушай, Датка, майстор Датнил издаде тайните на гилдията. Показа тайната книга на Шей Тал. Не цялата. Не най-лошото от нея. Трябва да го знаеш.

Датка се спря.

— Светът е мъртъв, мъртви са и проклетите гилдии. Знаеш какво мисля за тях. Нека миналото ходи при духовете. То е мъртво, какъвто след малко ще бъдеш и ти.

Врай се възползва от колебанието му. Бе си възвърнала присъствие на духа.

— Слушай, Датка, нека ти обясня положението. Ние и двамата можем да ти помогнем. В тайната книга има неща, които майстор Датнил не посмя да разкрие дори пред Шей Тал. Случили са се много, много отдавна, ала миналото продължава да живее в нас, колкото и да не го желаем.

— Ако е така, тогава ще ме приемеш. Толкова дълго копнях за теб!

Рейнил Лейън се загърна с наметалото си и изрече, като мобилизира всичкото си остроумие:

— Кавгата ти е с мен, не с Врай. В различните гилдии книгите запечатват онова, което е станало в Ембрудок в далечното минало. Те доказват, че навремето Ембрудок е бил град на фагорите. Вероятно те са го построили — няма сведения за това. Но със сигурност са го владели заедно с хората в него. Хората им били роби.

Датка стоеше неподвижен и мрачно ги гледаше. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Всички ние сме роби“, макар да знаеше, че е глупаво.

— Ако те са владеели Ембрудок, кой ги е избил? Кой е взел града обратно? Крал Денис ли?

— Това се е случило след царуването на Денис. Тайната книга пише малко за това, записани са само отделни инциденти. Разбрахме, че фагорите сами са пожелали да си тръгнат.

— Не са били разгромени?

— Знаеш ли колко малко разбираме тези диваци? — отвърна Врай. — Вероятно въздушните им октави са се променили и те са си отишли. Ала докато са били тук, са били силни. Ако някога си обръщал внимание на стенописа на Утра в стария храм, трябва да си се досетил. Утра е изображение на фагорски крал.

Датка избърса с длан челото си.

— Утра е фагор? Не може да бъде! Отиваш твърде далеч. Това проклето учение може да превърне бялото в черно. От академията се раждат толкова глупости. Ще я унищожа! Ако имах власт, щях да я унищожа.

— Ако искаш власт, ще застана на твоя страна — каза Рейнил Лейън.

— Не искам да си на моя страна.

— Е, разбира се…

Рейнил Лейън махна объркано с ръка и подръпна върховете на брадата си.

— Знаеш ли, трябва да разгадаем една загадка. Защото по всичко личи, че фагорите се завръщат. Може би ще имат претенции към стария си град. Така мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е просто. Трябва да си дочул слуховете. Към нас се приближава огромна армия фагори. Върви да говориш с хората, които преминават покрай града. Бедата е, че Тант Ейн и Фаралин Фърд няма да могат да ни защитят, тъй като твърде много се грижат за собствените си интереси. Те са твоите врагове, не аз. Ако някой силен мъж ги убие и завладее града, той ще може да го спаси. Това е предложението ми.

Той внимателно наблюдаваше Датка и забеляза емоциите, които оживиха лицето му. Окуражаващо му се усмихна с пълното съзнание, че е отвоювал живота си.

— Аз ще ти помогна — повтори той. — Ще застана на твоя страна.

— И аз ще бъда на твоя страна, Датка — вметна Врай.

Той й хвърли един от своите мрачни бляскави погледи.

— Ти никога няма да бъдеш на моя страна. Дори да завладея целия Ембрудок за теб.

Фаралин Фърд и Тант Ейн си пиеха в „Двойната халба“. С тях бяха жени, приятели и подлизурковци, които също се наслаждаваха на приятната вечер.

„Двойната халба“ бе едно от малкото места, където все още можеше да се чуе смях. Кръчмата представляваше част от нова административна сграда, в която се помещаваше и монетният двор. За построяването на сградата бе заплатено главно от богатите търговци, някои от които участваха в пиршеството заедно с жените си. Помещението бе подредено с мебели, доскоро неизвестни в Олдорандо — овални маси, дивани, шкафчета, а по стените висяха красиви тъкани килими.