Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Първите каруци в Олдорандо — грубо сковани и с две колела, дърпани от хоксни — редовно трополяха по улиците на града. Товареха ги с труповете от деня — или натрупани край бордюрите, или изхвърлени безцеремонно пред вратите, или пък пуснати голи от прозорците на къщите. Независимо от това дали бяха майки, съпрузи или деца, толкова обичани приживе, умиращите причиняваха болезнено отвращение, още повече когато се превръщаха в трупове.

Макар да не бяха разбрали причината за треската, хората създаваха множество теории. Всички бяха убедени, че болестта е заразна. Някои отиваха твърде далеч и смятаха, че само като погледнат труп, ще заемат неговото място. Други, вслушали се в проповедите на Акха и Наба — тутакси или в резултат на дълго убеждаване, — вярваха, че треската се бе появила поради разгулния живот на гражданите.

Каквито и да бяха убежденията им, всички бяха на мнение, че огънят е единственото средство да се справят с труповете. Извозваха ги с каруци до определено място извън града и ги хвърляха в пламъците. Непрекъснато поддържаха кладата. Димът й, миризмата на почернелите меса се носеха из пустите улици със залостени врати и прозорци и напомняха на жителите за тяхната уязвимост. В резултат все още незасегнатите се хвърляха или в дълбока покруса, или необуздан разврат, а понякога и в двете.

Никой не вярваше, че треската е в кулминационната си точка и че нищо по-лошо не може да се случи. Ужасът се уравновесяваше от надежда. Защото все по-голям брой хора, главно младежи, оцеляваха след пораженията на хеликовируса и макар слаби и изтощени, уверено се движеха из града. Ойре бе една от тях.

Беше се свлякла на улицата, свиваше се от непоносимите болки, докато Дол Сакил я пое в грижовните си ръце.

Дол се грижеше за нея без страх за собственото си здраве, с флегматичното безразличие, характерно за личността й. Въпреки прогнозите на приятелите не се разболя и доживя да види как Ойре преминава през игленото ухо — слаба, прилична на скелет. Дол взе една-единствена предпазна мярка: изпрати детето си Растил Рун при мъжа и детето на Еймин Лим. После момчето отново се върна при нея.

Двете млади жени и детето прекарваха дните си у дома. Очакването, усещането за приближаващия край не бе толкова неприятно. Играеха си с момчето прости игри, които ги връщаха в собственото им детство. Един-два пъти и Врай се включи, ала напоследък бе нещо разсеяна. Когато проговаряше, то бе само за работата й и за онова, което се стреми да направи. Един път произнесе страстно слово и си призна за връзката си с Рейнил Лейън, за когото нямаха какво хубаво да кажат. Тази връзка я дразнеше, често чувстваше отвращение — мразеше го, когато го нямаше, ала като се появяваше, тя се хвърляше в обятията му.

— Всички сме го правили, Врай — изкоментира Дол. — Само че ти позакъсня малко, затова ще боли повече.

— Не всички сме го правили докрай — тихо се обади Ойре. — Вече нямам никакви желания. Всичко отлетя… Желанието ми е да пожелая. Ще се сбъдне само ако Лейнтал Ей се върне.

И тя се загледа през прозореца към синьото небе.

— Разкъсвам се — рече Врай. Не искаше да я отвлекат от собствените й тревоги. — Нямам спокойствие като преди. Не мога да се позная.

В признанията си Врай не спомена нищо за Датка, а и другите жени избягнаха този въпрос. Любовта й би могла да бъде по-пълноценна, ако не съжаляваше за Датка. Не само защото й бе съвестно за него — той бе обзел всичките й мисли. Боеше се от това, което можеше да се случи, и лесно убеди неспокойния Рейнил Лейън да се срещат тайно на друго място, а не в домовете си. В това тайно място тя и чаталобрадатият й любовник се срещаха всеки ден, докато градът чакаше изтръпнал пред болестта, а през отворения прозорец нахлуваше тропотът на оседлани животни.

Рейнил Лейън пожела да затвори прозореца, ала тя не искаше.

— Животните могат да ни заразят — протестираше той. — Да изчезнем оттук, кошуто моя, да напуснем града. Да избягаме от напастта и от всичко, което ни тревожи.

— Как ще оцелеем? Тук е мястото ни. Тук, в този град, един до друг в обятията си.

Той неловко й се усмихна.

— Ами ако се заразим един друг?

Тя се хвърли отново в леглото с щръкнали гърди.

— Тогава ще умрем един до друг, ще умрем, докато се любим! Дръж се, Рейнил Лейън, вземай пример от мен. Раздай се целия — още и още!

Тя потърка окосмените му слабини с ръка и прехвърли крак зад гърба му.

— Ах, ти, ненаситно прасе! — възкликна с обич той и се търкулна до нея, като притисна тялото й със своето.