Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

В сравнение с тях сиводрехите обитатели на селището бяха бледи сенки, по-преходни от онези, които преминаваха през границите им.

Лейнтал Ей вървеше по кривата улица, образувана между църквата и заобикалящите я служби, охранителни пунктове и складове, и носеше сиборналско облекло за Аоз Рун. Наблюдаваше сцени, които се разиграваха между сградите.

Всички обитатели на Нов Ашкитош се бяха събрали да гледат преминаващите армии. Зачуди се дали чакат тук от страх, или да разберат дали почитта, която бяха платили на ансипиталната раса, наистина бе осигурила безопасността им.

Мълчаливите бели диваци се движеха от двете страни на селището. Вървяха с механична точност, безразлично вперили поглед пред себе си. Мнозина бяха слаби, със сплъстена козина, ала голите им глави излъчваха могъщество. Над тях летяха фагорските птици и вдигаха невъобразима врява. Много от пернатите се отделяха от ятото и налитаха на купчините тор около селището, като се биеха с криле и издаваха остри писъци.

Обитателите на града отвърнаха със свои собствени звуци, сякаш им се противопоставяха. Когато Лейнтал Ей излезе от църквата, редиците хора запяха. Думите не бяха на олонецки. Имаха грубо, ала задушевно звучене, подходящо за мощния хор. От песента лъхаше нещо средно между стоицизъм и подчинение. Женските гласове се извисяваха чисти над басовете. Мелодията се превръщаше в бавна песен, която наподобяваше марш.

Сред косматата армия диваци започнаха да се различават гърбове на кайдо — не толкова многобройни, колкото бяха в началото на похода, ала достатъчно, за да създадат пищност на гледката. В центъра на по-подредената фаланга стъпваше Рук-Грл с ниско сведена рижа глава, носещ на гърба си самия млад кзан. Зад него яздеха генералите му, следвани от личните му филоки, само две от които бяха оцелели и сега бяха надути гилоти. Помежду се мъкнеха хора пленници с товари на гърбовете си.

Хр-Брал Ипрт държеше главата си високо вдигната, короната му блестеше на болезненобледата светлина. Жрк размахваше криле над него като знаме. Кзанът не благоволяваше да хвърли поглед на човешкото селище, което му отдаваше почести. Ала гърлената песен, която се носеше, във въздуха като приветствие, възбуди някакво чувство в душата му, защото когато се изравни с Храма на недостъпния мир, той вдигна меч с дясната си ръка — не можеше да се определи дали жестът му означаваше поздрав или заплаха. Продължи пътя си, без да спре.

Като забеляза, че Аоз Рун стои до него, Лейнтал го отведе в охранителния пункт. Там чакаха, докато Скитошерил дойде с жена си и слугинята й, натоварена с багаж.

— Кой е този? — попита Скитошерил и посочи към Аоз Рун. — Нима вече нарушаваш договорните си задължения, варварино?

— Той е мой приятел и това е достатъчно. Накъде са се запътили приятелите ти фагори?

Сиборналецът вдигна едното си рамо, сякаш отговорът не си струваше вдигането и на двете.

— Откъде да знам? Спри ги и ги попитай, щом си толкова любопитен.

— Движат се към Олдорандо, не знаеш ли? Разбойници, приятели на диваците, които пеят молитви за водача им!

— Ако знаех къде се намира всяко варварско градче в пустошта, едва ли щях да разчитам на теб да ми показваш пътя.

Те яростно се скараха, ала жената на Скитошерил излезе напред и попита:

— Защо спорите, Барбо? Нека изпълним плана си. Щом този човек твърди, че може да ни заведе до Ондоро, накарай го да го стори.

— Разбира се, скъпа — отвърна Скитошерил и отправи нещо като усмивка в нейна посока. Начумери се на Лейнтал Ей и тръгна, ала много скоро се върна с един съгледвач, който водеше няколко йелки. Жена му се задоволи да гледа Лейнтал Ей и Аоз Рун с мълчаливо презрение.

Беше яка жена, висока почти колкото мъжа си, безформена под сивите си одежди. Онова, което я правеше забележителна в очите на Лейнтал Ей, бе правата й руса коса и светлосините й очи. Въпреки грубия им израз, те създаваха приятно впечатление.

Той сърдечно се обърна към нея:

— Ще ви заведа в Олдорандо и ще бъдете в безопасност. Градът ни е красив и вълнуващ и се гордее с гейзерите и кулите си. Час-свирачът ще ви удиви. Ще харесате всичко, което видите там.

— Нямам намерение нищо да харесвам — студено отвърна тя.

Сякаш съжалила за отговора си, жената го попита за името му, ала този път по-сърдечно.

— Да тръгваме, залезът настъпва — остро извика Скитошерил. — Вие, двамата варвари, ще яздите йелки. Нямаме хоксни. А този съгледвач ще ни придружи. Получи заповед да се справя сурово с всяка беда.