Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Имаше причина за колебанието им. На ничията земя на отсрещния бряг се тълпяха фигури, които се придвижваха на запад. Разтревожени птици с писък литваха пред тях, кръжаха във въздуха и се опитваха отново да кацнат.

Хоризонтът се издигаше, после рязко се спускаше, за да разкрие редицата пънове и короните на древните раджабарали, които изпускаха пара. Зад изпаренията пространството се разширяваше, в далечината се виждаха скупчени хълмове спокойно да се извисяват в мъглявата светлина. Тук-там стърчаха, странно набраздени мегалити, които бележеха земни и въздушни октави.

Бегълците се насочиха на запад и обърнаха гръб на Нов Ашкитош, сякаш се страхуваха от репутацията му. Понякога се виждаха самотни фигури, ала по-често те бяха на групи, дори твърде големи. Някои водеха пред себе си животни или бяха съпътствани от фагори. Понякога фагорите контролираха положението.

Движението напред тук-там се прекъсваше. Голяма група спря на склона на известно разстояние от мястото, където бе застанал Лейнтал Ей. Острият му поглед улови признаци на скръб — фигурите от време на време се навеждаха или протягаха ръце нагоре, изразяващи мъката си; някои прибягваха от група на група. Заразата се движеше заедно с тях.

Лейнтал Ей откри, че се взира по-надалеч, за да разбере каква е причината за тяхното бягство. За миг му се стори, че зърна заснежен връх между две възвишения. Светлината върху него непрекъснато се менеше, сякаш хвърлящи огромни сенки същества се движеха по високите му склонове. Суеверен страх обзе мозъка му и се разсея едва когато разбра, че не вижда планина, а нещо по-близко и съвсем не тъй постоянно: ято фагорски птици, което се сгъстяваше, докато прелиташе през прохода.

Най-напред спря да съзерцава. Извърна поглед от протогностиците, които продължаваха да се карат, и се върна в сградата на охраната.

Беше му ясно, че бегълците, мнозина от които вече заразени, ще се спуснат в Олдорандо. Трябваше да се върне колкото е възможно по-скоро, за да предупреди Датка и помощниците. В противен случай градът ще потъне в прилива болни хора и други същества. Разтревожи се за Ойре. Откакто живя със своята сноктруикс, твърде рядко си спомняше за своята любима.

Слънцата стопляха гърба му. Чувстваше се самотен, ала засега трябваше да се примири.

Вслушвайки се в музиката, долитаща откъм църквата, той ритна вратата на сградата на охраната, ала го посрещна мълчание. Тъй като не знаеше колко далеч беше домът на Скитошерил, не можеше да направи нищо друго, освен да остане да чака семейството. Докато чакаше, лошите му предчувствия се засилиха.

Трима съгледвачи слязоха пеша в селището с двойка пленници, единият от които тутакси припадна и се сви на кълбо пред охранителния пункт. Съгледвачите бяха болни и изтощени. Те се довлякоха вътре в сградата без да погледнат Лейнтал Ей. А той с безразличие спря взор върху останалия на крака пленник. Вече не се интересуваше от пленниците. После отново му хвърли поглед.

Пленникът стоеше с разкрачени крака в отбранителна поза, макар главата му да клюмаше от изтощение. Беше висок. Фактът, че беше слаб, говореше, че също бе преболедувал костна треска. Носеше провиснали черни кожи, които се мятаха свободно около тялото му.

Лейнтал Ай надникна в стаята, където току-що пристигналите съгледвачи се бяха облегнали на масата и пиеха бира от корени.

— Ще заведа пленника на работа. Имаме незабавна нужда от него.

И излезе, преди да му отговорят.

С кратка заповед Лейнтал Ей го поведе към Храма на недостъпния мир. Свещениците бяха вътре в централния олтар, ала Лейнтал Ей отведе пленника и го настани да седне до стената, където светлината бе слаба. Мъжът с благодарност се тръшна на мястото като торба с кости.

Беше Аоз Рун. Лицето му бе набраздено и измъчено, кожата на шията му висеше като изпразнен мях, брадата му почти цялата беше посивяла. Ала по линията на веждите и израза на устата му безпогрешно се разпознаваше Господарят на Ембрудок. Отначало Аоз Рун не разбра, че слабият сиборналец в сиви дрехи е Лейнтал Ей. Когато го позна, той изхлипа и го притисна до себе си, а тялото му затрепери.

След малко Аоз Рун беше вече в състояние да обясни на Лейнтал Ей какво му се бе случило и как се бе оказал на малкия остров по средата на буйната река. Когато се възстановил от треската, разбрал, че останалият по принуда с него фагор умира от глад. Фагорът не бил воин, а скромен събирач на лишеи на име Ям-Ухрмар, който се ужасявал от водата, затова нито можел, нито искал да яде риба. При загубата на апетит, обхващащ всички, преболедували костна треска, самият Аоз Рун почти нямал нужда да се храни. Двамата разговаряли през разделящата ги вода, докато най-после Аоз Рун преминал на по-големия от двата острова, за да сключи съюз с нявгашния си враг.