Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

От време на време виждали хора и фагори на брега и им викали, ала никой не можел да премине буйната река, за да им помогне. Тогава двамата се опитали да си построят сал, което им отнело много труд и време.

Първите им опити били безрезултатни. Преплитали клони и ги замазвали с кал, докато построили сал, който можел да плава върху водата. Убеждавал Ям-Ухрмар да се качи в него, ала той се дърпал с ужас назад. След дълги спорове Аоз Рун тръгнал сам, но по средата на реката калта се размекнала и примитивната лодка потънала. Аоз Рун успял да доплува до брега надолу по течението.

Имал намерение да намери въже и да се върне да спаси Ям-Ухрмар, ала всички, които срещал, били или враждебно настроени, или бягали от него. След дълго скитане бил пленен от сиборналци съгледвачи, които го довлекли в Нов Ашкитош.

— Заедно ще се върнем в Ембрудок — отсече Лейнтал Ей. — Ойре толкова ще се радва.

Отначало Аоз Рун не отговори.

— Не мога да се върна… Не мога… Не мога да изоставя Ям-Ухрмар… Не разбираш.

Той търкаше коленете си с ръце.

— Ти си все още Господар на Ембрудок.

Аоз Рун с въздишка наведе глава. Беше победен, паднал духом. Искаше само тихо убежище. Отново несигурно потъркване на коленете с ръце върху изтърканата меча кожа.

— Няма вече мирни убежища — отговори Лейнтал Ей. — Всичко се променя. Ще се върнем в Ембрудок заедно. Колкото можем по-скоро.

Волята бе напуснала Аоз Рун и сега Лейнтал Ей трябваше да решава и за двамата. Можеше да вземе сиборналски костюм от склада на охраната. Дегизиран по този начин, Аоз Рун би могъл да се присъедини към групата на Скитошерил. Разочарован, остави Господаря и излезе. Не беше очаквал това.

Отвън го чакаше друга изненада. Зад дървените постройки, които заобикаляха църквата, се събираха членове на колонията. Тихо бяха обърнали взор отвъд селището, към откритото пространство. В сивото си одеяние не се отличаваха един от друг.

Чакаха похода на младия фагорски кзан.

Потокът бегълци пред армията му продължаваше да се стича. Сред хората, протогностиците и Другите се втурваше случаен елен. Понякога бегълците вървяха до групи фагори, част от авангарда на армията на Хр-Брал Ипрт. В процесията се забелязваше известна неориентираност, сякаш се движеха слепешката. Походът правеше впечатление повече с многобройността, отколкото с дисциплината си.

На пръв поглед разпръснати, ала ръководени от въздушните си октави, групите фагори изминаваха неизброими акри по дивите територии. Напредваха с бавната си безмилостна скорост, с бавната си неестествена крачка. В бледите им души не проблясваше и искра нетърпение.

Пътят през планини и долини от почти стратосферните висини на Нктрик до равнините на Олдорандо бе три и половина хиляди мили. Подобно на всяка човешка армия, придвижваща се предимно пеша по неравен терен, воините рядко изминаваха повече от единайсет мили на ден.

Рядко вървяха повече от един ден на всеки двайсет. По-голямата част от времето се изразходваше за обичайните занимания на огромните армии: хранене и почивка.

За да си осигурят прехраната, бяха обсадили няколко планински града край пътя си, сляха се със скалите и чукарите и чакаха синовете на Фрейър вътре в градовете да отворят вратите и да сложат оръжие. Срещаха номадски племена на път да се превърнат в човеци, които още не познаваха силата на семената и бяха обречени на скитнически живот. Преследваха ги по опасни стръмни пътеки, за да се снабдят с няколко глави изпосталели аранги за рядката гозба. Отначало ги задържаше снегът, а към края, и то много по-сериозно — обилните наводнения, които се изливаха към по-долните земи от хълбоците на Нктрик.

Воините също се разболяваха, страдаха от злополуки, дезертираха и биваха нападани от племената, през чиито територии преминаваха.

Според съвременния календар бе Въздушният обрат 446. В първичните умове на ансипиталната раса това бе също така Лето 367 след Малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 от катастрофата. От онзи ден, когато за пръв път над скалите на родния ледник прозвуча тръбата, направена от стънджбегски рог, бяха изминали тринайсет въздушни обрата. Баталикс и притъмнелият Фрейър висяха ниско в западната половина на небесния свод, близо един до друг, и осветяваха похода през последната му фаза.

В сравнение с по-високите земи на Мордриат, който бяха вече пресекли, теренът бе мек като женски скут и не предполагаше наличието на толкова дивашки сили. Ала бе изровен. Вярно, че бе обрасъл с дървета, чиито отровно зелени листа протягаха върховете си хоризонтално, сякаш притиснати от невидими въздушни октави, но листакът не можеше да прикрие богатата геоложка анатомия, изровена от вековете, когато царуваше мразът. Това бе земя, способна да подкрепя неуморимата душа на живота независимо от формата й. Тя представляваше неподправеният ръкопис на великата история на Утра. Гъстите редици на армията фагори бяха автохтонна 6 6 Коренно население. — Б.пр. демонстрация на това място.