Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Изтощен след пристъпите на костната треска и продължителното лежане. Лейнтал Ей, почувства, че желанието му да се бори отслабва. Ноктите се забиха в хълбока му. Внезапно нещо падна върху вкопчилите се тела. Въздухът се изпълни с дивашко ръмжене и цъкане. Объркването му бе толкова дълбоко, че му бе нужно известно време, за да разбере: в мрака се бе появил трети нападател — един от нондадските воини. Той съсредоточи злобата си върху краля. Лейнтал Ей бе попаднал между две остриета.

Като се затъркаля и зарита с крака, той се освободи от прегръдките на врага си, сграбчи меча и успя да се добере окървавен до един тъмен ъгъл. Вдигна краката си така, че тялото и лицето му да бъдат защитени от фронтална атака, и неочаквано отгоре откри тесен изход. Внимателно промъкна глава в тунела, който бе малко по-широк от тялото му. Преди треската никога нямаше да се побере в него. Сега с движение на питон успя и най-после се озова в широка кухина под земята. Под ръцете си усети мъртви листа. Остана да лежи и да диша тежко, като слушаше със страх звуците от продължаващата битка.

— В името на небесните стражи, светлина! — задъхваше се той.

В кухината навлезе лека сивота, прилична на влажна мъгла. Бе успял да достигне края на Осемдесетте мрачини.

Страхът го караше да върви към светлината. Той изпълзя по земята и се озова треперещ под един раджабарал. Светлината приличаше на водопад, изливащ се от високото небесно езеро. Дълго стоя прав, дишаше дълбоко и изтриваше пръстта и кръвта от лицето си. Погледна към краката си. Диво лице на пор се опули срещу него и изчезна. Бе напуснал царството на нондадите, а посещението му при тях бе донесло смърт за по-голямата част от племето.

Мисълта му болезнено се върна към неговата сноктруикс. Душата му се изпълни с тъга, удивление и благодарност.

Единият небесен страж бе високо в небето. Близо до хоризонта висеше другият, Баталикс, а лъчите му се спускаха почти хоризонтално през огромната тиха гора и създаваха зловеща красота в океана от листа.

Кожите му бяха на парцали. Плътта му бе нарязана на дълги бразди, от които капеше кръв там, където кралят на воините го бе раздрал с извитите си нокти.

Макар че се огледа и повика веднъж Златушка, нямаше никаква надежда. Не очакваше да види отново своето хоксни. Инстинктът му на ловец му подсказваше да не стои на това място. Ако не се премести, ще се превърне в нечия плячка, а той се чувстваше твърде изтощен за друга битка.

Вслуша се в раджабарала. Нещо вътре в него пращеше. Нондадите си бяха направили голям склад под дървото, в чиито корени живееха. Твърдяха, че Уитрам обитава върха на дънера и от време на време избухвал яростно срещу света, тъй несправедлив към протогностиците. Какво ли би направил Уитрам, чудеше се той, когато всички нондади умрат? Дори богът ще бъде принуден да приеме друга индивидуалност.

— Събуди се — каза си той, усетил, че умът му блуждае. Нямаше и следа от полуразрушената кула, по която да се ориентира. Тогава се обърна с гръб към Баталикс и тръгна през петнистите дънери. Усещаше крайниците и тялото си приятно нереални.

Дните минаваха. Лейнтал Ей се криеше от фагори и други врагове. Не изпитваше глад, след болестта нямаше апетит и мисълта му беше ясна. Осъзна, че главата му е пълна с думите, които му бе казала Врай, със съветите на Шей Тал, на майка му и на баба му. Колко много дължеше на жените и на своята сноктруикс… Неща, отнасящи се до света като място, обитавано от множество същества, място, където и той има щастието да живее. Свят, в който всеки ден става нещо необикновено и където свежестта изпълваше зажаднелите му дробове като животворен прилив. С костите си усещаше, че е благословен. Неизчерпаеми светове съществуваха един в друг.

И така, стъпвайки леко, той пристигна при укреплението пред сиборналското селище, известно под името Нов Ашкитош.

Нов Ашкитош бе в състояние на непрекъснато вълнение. Колонистите го обичаха такъв.

Селището заемаше обширна площ. Бе построено в кръг, доколкото позволяваше теренът. По периметъра бяха колибите и оградите с наблюдателници между тях, с обработваема земя във вътрешната част, пресечена от пътеки, разположени радиално от центъра навън като спици на колело. В средата се намираха сгради и складове, както и участъците, в които държаха пленниците. Всичките бяха подредени около геометричния център на селището, представляващ кръгла църква — Храм на недостъпния мир.

Мъже и жени делово сновяха напред-назад. Разтакаването не бе разрешено. Съществуваха врагове — Сиборнал винаги е имал врагове — и външни, и вътрешни.