Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Задушен от собствения си зъл дух, Лейнтал Ей не успя да усвои езика до такава степен, че да разбере Последиците. Но по всичко личеше, че главната движеща сила на споровете — което също бе обичай, предаван от поколение на поколение — бе да се реши дали всички трябва да смесят идентичностите си така, че да съществуват вътре във великия бог на мрака Уитрам, или трябва да изградят друг статут на съществуване.

Споровете за другия статут бяха дълги и не спираха дори тогава, когато нондадите се хранеха. На Лейнтал Ей изобщо не му хрумна, че те глозгаха Златушка. Самият той нямаше апетит. Размишленията върху различния статут преминаваха през него като течаща вода.

Различният статут се сливаше с много други неща, някои от които изключително неудобни, като например светлината и битките. Статутът лежеше върху плещите на кралете и воините и би могъл да се преведе грубо като индивидуалност. Тя противоречеше на волята на Уитрам. Ала по някакъв начин, поне така пролича от спора, преплетен като коренаците на дървото, сред които се разплиташе, да се противоречи на волята на Уитрам всъщност означаваше да се изпълнява волята му.

Всичко бе твърде объркано, особено когато в ръцете ти лежи малка космата сноктруикс.

Тя не умря първа. Другите умираха тихо, докато пълзяха сред Осемдесетте мрачини. Най-напред усети, че все по-малко гласове се включват в музиката на спора. После и сноктруикс се вкочани. Той я стисна силно, с мъка, на която мислеше, че не е способен. Ала нондадите нямаха защитни сили срещу болестта, която Лейнтал Ей бе донесъл със себе си в тяхната земя, нямаха обичай да се разболяват и да оздравяват.

След известно време и тя умря. Лейнтал Ей седна и заплака. Никога не бе виждал лицето й, макар че дребните й разлети контури, зад които по всичко личеше, че съществува цяло богатство, му бяха познати при докосване.

Спорът за Последиците приключи. Последното изцъкване, изсвирване, последното дихание изчезна в Осемдесетте мрачини. Не бяха стигнали до никакво решение. Дори смъртта беше доказателство за несигурността по спорния въпрос и тя се прояви едновременно като индивидуална и обща. Само Уитрам можеше да каже дали е доволен, а както обикновено постъпват боговете, той запази пълно мълчание.

Разтърсен от шока, Лейнтал Ей се мъчеше да събере разпокъсаните си мисли. Той запълзя на ръце и колене по труповете на своите спасители и затърси откъде да избяга. Над него оставаше да виси цялото ужасно величие на Осемдесетте мрачини.

Като полагаше усилия да запази душевното си равновесие, той си каза: „Каквито и проблеми да имаха моите скъпи приятели нондадите, аз притежавам индивидуалност. Знам, че съм аз, не мога да избягам от своето аз. Следователно трябва да се помиря със себе си. Не бива да потъвам във вечния спор, в който бяха потънали те. В моя случай всичко е на мястото си. Каквото и да ми се случи, поне знам, че съм аз. Независимо дали ще живея, или ще умра, мога да се държа по съответния начин. Напразно диря Аоз Рун. Той не ми е господар, аз самият съм си господар. Нито пък Ойре има толкова голямо въздействие върху мен, че да стана изгнаник. Да имаш задължения не означава да бъдеш роб…“

И така нататък по същия начин, докато думите изгубиха смисъла си. Лабиринтът сред коренаците не предлагаше изход. Колко пъти, когато някой тесен тунел се извиеше нагоре, той обнадежден запълзяваше по него само за да открие, че проходът е задънен, и че там лежи някой свит на кълбо труп, а гризачите водеха свой собствен спор върху останките му.

Като преминаваше през разширяваща се кухина, той се препъна в един крал. В мрака размерите нямаха такова значение, както на светло. Кралят изглеждаше огромен, когато Лейнтал Ей най-напред се докосна до дългите му извити нокти и онзи изпъшка. Момъкът се търкулна върху него, зарита, започна да пищи, опитваше се да измъкне камата си, а ужасното безформено същество със зъби и нокти се мъчеше да се добере до шията му. Лейнтал Ей легна върху него с желанието да го сплеска, но без резултат. Ръгна го с лакът в окото и за миг въодушевлението на нападателя му отслабна. Лейнтал Ей измъкна камата си, но бе изритан от съвзелия се враг. Търсещите му пръсти се докоснаха до един корен. Момъкът се придърпа по-близо до него, изви ръката на краля около корена и замахна към главата, от чиято уста стърчаха остри зъби. Гневното същество отново се освободи и се нахвърли върху Лейнтал Ей с неудържима ярост. Двете фигури се сляха в една — фигурата на омразата, която се зариваше в пръст и мръсотия.