Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Някои от поклонниците, които наблюдаваха развитието на далечната планета, се замисляха върху парадокса, наложен им от размерите на Вселената. Осемте фамилии учени на борда на „Авернус“ живееха по същото време, както хеликонийците. Те им бяха съвременници във всяко едно отношение, макар че хеликовирусът повеляваше да бъдат разделени за неопределено време от подобния на Земята свят, който изучаваха.

Всъщност колко по-откъснати бяха осемте фамилии от далечния свят, който смятаха за родна планета! Изпращаха сигналите обратно на Земята, където още не бе построена нито една аудитория, дори архитектите им не бяха родени. Сигналите прекосяваха различни части на Космоса между двете системи за хиляди години. А през хилядолетията се променяше не само Хеликония.

Онези, които седяха безмълвни в аудиториите, видяха на холоекраните огромната фигура на Аоз Рун да пие вода и как се разхвърчават пръски от устата му, за да се слеят отново с тъмната река, както бе станало преди хиляда години на разстояние хиляда светлинни години от тях.

Уловената светлина, която наблюдаваха, дори животът, който водеха, бе техническо чудо, плод на развитата физика. И единствено метафизик с непроменливи разбирания би могъл да каже кой съществуваше в момента: Аоз Рун или публиката. Всъщност не се изискваше кой знае каква философия да се направи заключението, че освен неопределеността, наложена от ограниченията на картината, макрокосмосът в микрокосмоса са взаимозависими, преплетени с явления като хеликовируса. Крайните им резултати бяха универсални, макар да се възприемаха единствено от феномена „осъзнаване“ — игленото ухо, през което преминаваха макро– и микрокосмосът, за да се превърнат във фактическо единство. Разсъжденията на равнището на божествеността можеха да разрешат различията между безкрайните религии, които съществуваха, ала само човешкото познание обединяваше минало и настояще в едно цяло.

Въображението функционираше, вирусът бе просто негова функция.

Двете йелки подскачаха чевръсто с издадени напред шии. Ноздрите им потръпваха, тъй като тичаха от доста време. Хълбоците им лъщяха от пот.

Ездачите им носеха високи ботуши, подгънати под коленете, и дълги наметала от сив плат. Лицата им бяха съсредоточени и посивели, украсени с малки брадички под устата. Всеки би познал, че са жители на Сиборнал.

Върху чакълестата пътека, по която яздеха, падаше сянката на плещестата планина. Непрекъснатото чаткане на копитата на йелките се носеше над обширната пустош, пресечени от реки и тук-там осеяна с дървета.

Ездачите бяха съгледвачи от силите на свещеника-воин Фестибариятид. Наслаждаваха се на ездата, вдишваха свежия въздух, рядко си разменяха по някоя дума и не преставаха да внимават за врагове.

По пътеката зад тях ги следваха други сиборналци пеша. Те водеха група пленени протогностици.

Пътеката извиваше надолу към реката, отвъд която равнината се издигаше и завършваше със скалист нос. Стръмните склонове представляваха разрушени скални пластове, подредени почти отвесно, а върху тях растяха ниски дървета. Тук се намираше селището, управлявано от Фестибариятид.

Съгледвачите преминаха реката по плиткия брод. Йелките подушиха скалите и внимателно заизбираха пътя си сред пластовете. Бяха животни от северните равнини и сред планините не се чувстваха съвсем на мястото си. Те и други като тях бяха докарани на юг заедно с годишните нашествия на колонистите от северния континент към Чалс и граничещите с Пановал райони.

На пътеката се появи и охраната от ариергарда. Четиримата бяха въоръжени с копия и водеха няколко нещастници — протогностици, пленени по време на патрулирането. Сред пленниците се мъкнеха Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя, които продължаваха да се чешат, макар да бяха изминали седмици, откакто бяха пленени.

Побутваха ги с остриетата на копията и те се заклатушкаха през плитката река, после бяха принудени да тръгнат по стръмната пътека, оградена от скали, над която се носеше миризмата на йелките, минаха покрай часовия и стигнаха до селището, наречено Нов Ашкитош.

Именно в това укрепление, на това опасно място, много седмици по-късно пристигна Лейнтал Ей. Имаше такъв вид, че малцина от близките му приятели биха го разпознали без колебание. Бе изгубил една трета от телесното си тегло, приличаше на скелет, с бледна кожа и съвсем различно изражение на очите. Освен това походката му се бе променила — най-добрата дегизировка, тъй като биеше на очи. Бе преболедувал костна треска.