Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Когато напусна Олдорандо, тръгна на североизток през местност, по-късно известна като Мочурището на Рун, и пое в посоката на Шей Тал. Скиташе се, изгубил пътя. Околностите, известни му от ранна младост, навремето целите в бяло и открити към небето, се бяха изгубили под зелената джунгла.

Самотните тогава места сега криеха опасности. Усещаше непрекъснатото движение не само на разтревожените животни, но и на човешки, получовешки и ансипитални същества, раздвижени от прилива на сезоните. Иззад храсталаците на всяка крачка надничаха враждебни млади лица. Всяко храстче имаше колкото листа, толкова и уши.

Златушка се чувстваше несигурна в гората. Хокснито бе животно, свикнало с обширните открити пространства. Тя все повече се инатеше и принуди Лейнтал Ей да слезе с недоволно ръмжене и да я поведе за юздите.

Най-после през безкрайната гора от брези и борики се покатери до каменна кула. Завърза Златушка за едно дърво и тръгна на разузнаване. Наоколо цареше тишина. Почувства се зле и влезе в празната кула, за да си почине. Когато се изкачи на върха, разпозна всичко наоколо — кулата бе една от онези, които бе разглеждал по време на безгрижните си скитания в търсене на нови хоризонти.

Излезе оттам с душа, изпълнена с огорчение и умора. Изтощен се отпусна на земята, протегна се и разбра, че не може да свали ръцете си. Заизмъчваха го спазми, треската го повали с един удар и той изви гръб в делириум, сякаш имаше намерение да пречупи гръбнака си.

Дребни мургави мъже и жени се появиха от скривалището си и предпазливо запълзяха към него. Бяха протогностици от нондадското племе, космати същества, които не стигаха по-високо от кръста му. На ръцете си имаха осем пръста, ала те бяха полуприкрити от гъста рижава козина, която растеше от китките им и се спускаше надолу като ръкавели. В лицата приличаха на асокини с издължени муцуни, които им придаваха доста замислен вид като на мадисите.

Езикът им бе смесица от сумтене, подсвиркване и цъкане и изобщо не приличаше на олонецки, макар да се забелязваха известни останки от стария език. Те се посъветваха и най-после решиха да отнесат сина на Фрейър, тъй като личната му октава бе добра.

Зад кулата на хребета растяха една редица раджабарали, чиито стволове бяха скрити зад брезите. В основата на едно такова дърво нондадите влязоха под земята. Завлякоха и Лейнтал Ей, като сумтяха и цъкаха с език от затруднение. Златушка изцвили и задърпа юздата, ала уви! — господарят й бе изчезнал.

Нондадите бяха направили дома си на безопасно място, сред корените на голямото дърво. Това бяха Осемдесетте мрачини. Спяха върху леглата, покрити е папрат, за да се предпазват от гризачите, с които споделяха убежището си.

Дейностите им се определяха от обичаите им. Например избираха кралете и воините си още когато се раждаха, за да ги управляват и защитават. Управниците се обучаваха на жестокост и сред Осемдесетте мрачини се водеха диви смъртоносни битки. Ала кралете служеха като заместители на останалите членове от племето — те изливаха навън вътрешното насилие, така че обикновените обитатели на Осемдесетте мрачини бяха добродушни и любвеобилни, държаха се един за друг и не притежаваха изразено чувство за персонална идентичност. Импулсът им ги тласкаше да се грижат за Лейнтал Ей, макар че ако умреше, щяха да го разкъсат на парчета. Това също беше техен обичай.

Една от женските стана негова сноктруикс — лежеше до него, милваше го и го разтриваше, изсмукваше болестта му. В делириума си Лейнтал Ей виждаше множество животни, дребни като мишки и огромни като планини. Когато се събуди в мрака, разбра, че има непозната другарка, близка като живота, която би направила всичко, за да го спаси и запази целостта му. Почувства се като дух и пламенно се вкопчи в новия начин на съществуване, в който раят и адът му се представяха в една и съща прегръдка.

Доколкото изобщо можеше да разбере нещо от думите, сноктруикс означаваше нещо като лечителка. Означаваше също и крадец, търговец, но преди всичко същество, което чувства.

Той лежеше в мрака в конвулсии, с изкривени крайници и същността му се изпаряваше във вид на пот. Вирусът се бе развихрил и го принуждаваше да се провре през ухото на иглата на Шива. Той се превърна в поле от сухожилия, на което се водеше битка между армиите на най-различни болки. Ала тайнствената сноктруикс бе до него и му помагаше с присъствието си. Тя го дари със здраве.

От време на време армиите на болките отстъпваха. Гласовете в Осемдесетте мрачини постепенно станаха разбираеми и той смътно започна да осъзнава какво му се бе случило. В необикновения език на нондадите не съществуваха думи за храна, пиене, любов, глад, студ, топлина, омраза, надежда, отчаяние, болка, макар да изглеждаше, че кралете и воините, които се биеха в далечната мрачина, ги разбираха. Останалите от племето обаче посвещаваха свободните си часове, които бяха много, на пространни разговори върху Последиците. Нещата от първа необходимост за живота си оставаха без наименования, тъй като бяха спечелили тяхното презрение. Значение имаха единствено Последиците.