Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Ала не беше толкова лесно. Звярът все още притежаваше изключителна сила. Отстъпваше ту единият, ту другият. Аоз Рун нито можеше да насочи копието, нито да извади ножа си. Те се бореха, като подскачаха или подтичваха, ръмжаха, пъшкаха, а противникът му се стараеше да вкара в игра рогата си.

Фагорът успя да извие ръката му и Аоз Рун изкрещя от болка. Пусна копието. Освободи лакътя си, вдигна го и го заби в брадата на противника си. Напънаха се и извървяха няколко крачки заедно, като нагазиха във водата почти до колене. Аоз Рун отчаяно викаше кучето си, ала Кърд се щураше напред-назад и яростно лаеше срещу тримата фагори, които настъпваха пеша.

Във водата плаваше голямо дърво, въртопите го въртяха във всички посоки. Приближи се и се обърна. Изпод водата се протегна един клон като човешка ръка. От него се стичаше вода. Той удари и човека, и фагора, вкопчени един в друг на плиткото. Двамата паднаха, подчинявайки се на непреодолимата сила на гравитацията, и бяха повлечени под буйно течащата вода. От нея се показа още един клон, после и той потъна, теглен от подводното течение, като остави на повърхността жълтеникави въртопчета.

Вече четири часа Баталикс гризеше Фрейър откъм едната страна, както куче гризе кокал. Едва след това по-ярката светлина угасна. През целия ранен следобед върху земята се стелеше стоманеносива сянка. Никаква животинка не помръдваше.

За три часа Фрейър изчезна от света, откраднат от дневното небе.

Към залез-слънце се показа само отчасти. Никой не можеше да гарантира, че ще се появи отново цял-целеничък. От хоризонт до хоризонт небето бе покрито с гъсти облаци. Денят издъхна, при това какъв тревожен ден! И деца, и възрастни, всички в Олдорандо си легнаха с предчувствие за нещо лошо.

После излезе вятър, разпръсна дъждовните облаци и възбуди хората още повече.

В стария град имаше три смъртни случая — единият бе самоубийство, а няколко сгради изгоряха или продължаваха да горят. Единствено проливният дъжд ги спаси от по-тежки последици.

Събудена от вятъра искра от близкия огън освети локвата пред Голямата кула. Отражението хвърли отблясъци върху тавана на стаята, където Ойре лежеше на леглото си с отворени очи. Вятърът свиреше, капакът на някакъв прозорец тракаше, искри летяха в комина на нощта.

Ойре чакаше. Безпокояха я комарите, наскоро се бяха завърнали в Олдорандо. Всяка седмица им носеше по нещо ново, което не бяха изпитвали преди.

Трепкащата светлина отвън се насложи върху петната по тавана и изрисува старец с дълга коса, облечен в тога. Ойре си представи, че не може да види лицето му, защото го е скрил зад повдигнатото си рамо. Правеше нещо. Краката му се раздвижиха с вълничките, които вятърът образуваше в локвата навън. Старецът тихичко се разхождаше сред звездите.

Уморена от играта, тя се огледа, учудена къде ли е баща й. Когато отново погледна нагоре, видя, че е сгрешила — старецът надничаше иззад рамото си и се взираше в нея. Лицето му бе набраздено от възрастта. Сега се движеше по-бързо и капакът тракаше в такт със стъпките му. Той вървеше през света към нея. Тялото му бе покрито с отровен обрив.

Ойре се надигна и седна в леглото. Край ухото й избръмча комар. Почеса се по главата и погледна към Дол, която дишаше тежко.

— Какво става с теб, момиче?

— Болките зачестиха.

Ойре стана гола от леглото, наметна си дълга роба и се наведе над приятелката си, чието лице белееше в мрака.

— Да изпратя ли да повикат Ма Скантиом?

— Още не. Да си поговорим.

Дол протегна ръка и Ойре я хвана.

— Стана ми добра приятелка, Ойре. Спомням си толкова забавни неща. Ти и Врай… Знам какво мислите за мен. И двете сте мили, но сте толкова различни. Врай е твърде несигурна в себе си, а ти си винаги уверена…

— Разбрала си нещата съвсем обратно.

— Е, никога не съм знаела много. Хората често изобщо не се разбират и това е ужасно, нали? Надявам се да не е така със собственото ми дете. Знам, че съм далеч и от схващанията на баща ти. А сега и той не ме разбира… Представяш ли си — тъкмо тази нощ не е при мен.

Капакът на прозореца долу отново се затръшна. Те се сгушиха една в друга. Ойре постави ръка върху надутия корем на приятелката си.

— Сигурна съм, че не е тръгнал с Шей Тал, ако от това се боиш.

Дол се подпря удобно на лакти и обърна лице към Ойре.

— Понякога не мога да понасям собствените си чувства. В сравнение с тях тази болка е нищо. Знам, че не мога да й се намажа и на малкото пръстче. Ала все пак аз казах „да“, а тя „не“ и това е от значение. Винаги съм му казвала „да“, а него сега го няма при мен… Мисля, че никога, ама никога не ме е обичал.