Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Внезапно тя зарида толкова буйно, че от очите й потекоха сълзи. Ойре ги видя да блестят на трепкащата светлина, когато Дол се обърна и зарови лице в топлата й гръд.

Капакът на прозореца отново се затръшна заедно със зловещия вой на вятъра.

— Нека да изпратя да повикат Ма Скантиом, мила — помоли я Ойре.

Ма Скантиом бе поела задълженията на акушерка, тъй като майката на Дол бе твърде грохнала вече.

— Още не, още не.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Тя дълбоко въздъхна.

— Има време… Има време за всичко.

Ойре стана, уви се в робата и слезе боса, за да намести капака на прозореца. Мокрият вятър я блъсна в лицето — мощно духаше от юг. Тя с радост вдъхна дълбоко. До ушите й достигна звукът, издаван от гъските в Ембрудок от незапомнени времена — с клатеща се походка те се скриха под плета.

— Но защо живея сама? — попита тя нощта.

Сложи резето на прозоречния капак и усети горчивия мирис на дим. Близката сграда продължаваше да тлее и да напомня за деня на всеобща лудост.

Когато се върна в стаята, Дол седеше и бършеше лицето си.

— По-добре е да повикаш Ма Скантиом, Ойре. Бъдещият Господар на Ембрудок е на път да се роди.

Ойре я целуна по бузата. И двете жени бяха бледи, а очите им — широко отворени.

— Той скоро ще се върне. Мъжете са толкова… не можеш да разчиташ на тях.

И тя изтича навън, за да повика робинята.

Вятърът, който затръшваше капака на прозореца, бе пропътувал дълго разстояние. Идваше чак от Кузинтските планини, които го бяха издухали измежду варовиковите си зъби. Бе роден над бездънното море, което бъдещите моряци щяха да нарекат Ардънт. Придвижваше се на запад по екватора, набираше скорост и влага, докато стигна до високата бариера на източния щит на Кампанлат, Нктрик, където се раздели на две.

Северното въздушно течение профуча по Чалския залив и изгуби сили, докато стопяваше пролетния скреж на Сиборнал. Южното течение изви покрай нос Валгос, най-напред над Скимитарско море, а после над североизточната част на Морето на орлите, за да въздъхне над низините между Кивасиен и Отасол. Изсвистя над пустошта, която един ден щеше да бъде великата страна Борлиен, леко въздъхна над Олдорандо и затръшна прозореца на Ойре. Продължи по пътя си, недочакал да чуе първото изплакване на сина на Аоз Рун.

Топлият въздушен поток носеше със себе си птици, насекоми, спори, полени и микроорганизми. Изчезна след няколко часа и тутакси го забравиха, ала бе изиграл своята роля в промяната на всичко съществуващо до този миг.

Когато премина, на мъжа, който седеше неудобно в клоните на едно дърво, му стана по-уютно. Дървото растеше на остров в средата на буйна река, която се бе засилила да се превърне в приток на река Такиса. Мъжът си бе наранил крака и се бе покатерил горе за по-голяма безопасност.

Отдолу седеше голям мъжки фагор. Вероятно чакаше човека да падне. Каквито и да бяха намеренията му, той не помръдваше, само от време на време махаше с ухо. Бялата му птица бе кацнала на дървото възможно по-далеч от ранения мъж.

Човекът и фагорът бяха изхвърлени полуживи на брега на острова. В състоянието, в което се намираше, човекът бе потърсил безопасност между клоните на дървото. Прилепи се до дънера, за да не го отнесе силният вятър.

Вятърът бе твърде топъл за фагора. Най-после той помръдна, изправи се и без да погледне назад, тръгна да дири път през камъните, които покриваха по-голямата част от тясната ивица суша. След като го гледа известно време с протегната напред шия, бялата му птица разпери криле и запляска с тях след своя воин.

Мъжът си помисли: „Ако хвана и убия птицата, това би било един вид победа — може пък да става за ядене.“

Ала Аоз Рун имаше по-належащи проблеми от глада. Първо трябваше да надвие фагора. Когато се зазори, той видя през засланящите го листа бреговете на реката, откъдето бе довлечен от течението. На мочурестата земя седяха четирима фагори, всеки с птица на рамо или лениво обикаляща го. Единият държеше кайдо за гривата. Бяха седели там с часове и почти неподвижни се взираха към острова.

На безопасно разстояние от тях, току до водата, стоеше Кърд. Кучето бе тревожно, скимтеше, ходеше напред-назад и се вглеждаше във водовъртежите в черната вода.

Аоз Рун хапеше от болка долната си устна, обраснала с брада, и се опитваше да се свлече малко по-надолу по клона, за да може да наблюдава оттеглянето на врага си. Фагорът вървеше бавно. Тъй като не виждаше къде може да отиде на тесния остров, Аоз Рун си помисли, че чудовището ще направи един кръг и пак ще се върне. Ако се чувстваше по-добре, ловецът можеше да измисли нещо, с което неприятно да го изненада, когато се върне.