Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Присви очи и погледна нагоре към небето. Фрейър се откопчваше от гъстите клони на дърветата, на вид непокътнат от преживяното предишния ден. Баталикс, който вече бе изгрял, се губеше в облаци. Аоз Рун умираше за сън, ала не смееше да затвори очи. Вероятно и фагорът се чувстваше по същия начин.

От чудовището нямаше и помен. Чуваше се само непрекъснатото гъргорене на водата в неспокойния й път на юг. Бе ледено студена, Аоз Рун си спомняше добре. Врагът му нямаше да понесе отново да се потопи в нея.

Изглежда фагорът му кроеше някакъв капан. Въпреки плана си Аоз Рун почувства непреодолимо желание да слезе от дървото и да поразузнае. След като взе решение, той почака няколко минути да събере сили. Почеса се.

Беше му трудно да се движи. Крайниците му се бяха схванали. Огромните му черни кожи не бяха още изсъхнали. Главният проблем бе левият му крак — болезнено подут и твърд, не можеше да го прегъне в коляното. Все пак успя да се спусне надолу по дървото и най-после се свлече на земята. Полежа свит на кълбо и задъхан, не можеше да се повдигне. Всеки миг очакваше фагорът да се нахвърли отгоре му и да го убие.

Фагорите на брега го бяха видели да се движи и се развикаха, ала гласовете им, по-слаби от човешките, едва се долавяха през шума на пенливите води. Кърд също зави.

Аоз Рун се вдигна на крака. До побелелия от пяната бряг той откри оголен до кората клон, който му послужи за патерица. В тялото му като въртоп вилнееха страх, студ, болка, щеше да припадне всеки миг. Усещаше се натежал, тресеше го и целият гореше. Огледа се отчаяно с отворена уста, в очакване да бъде нападнат. Фагорът не се виждаше никъде.

— Ще ми попаднеш в ръцете, проклетнико, дори ако това бъде моят край… Аз съм Господарят на Ембрудок… все още…

Напредваше стъпка по стъпка, като внимаваше купчината камъни, изграждащи гръбнака на острова, да бъде между него и близкия бряг, та фагорите, които стояха нащрек, да не могат да го виждат. От дясната му страна буйната вода носеше камъни, клони, буци пръст заедно с поникналата върху тях трева, които опасно се завихряха към отсрещния бряг. Мъглата се смесваше с водата и се виеше над разбунената й повърхност.

Реката бе изхвърлила на брега издънки и по-стари дървета — корабокрушенци като него самия. Клоните им бяха отсечени от блъскащите се в тях камъни и те бяха останали като кораби без мачти в неочакваното наводнение. Районът, засегнат от природното бедствие, бе широк не повече от дванайсет метра, ала на дължина — като гръбнака на потопено във водата огромно животно — разделяше новообразуваната река, докъдето стигаше погледът.

Като ранена мечка Аоз Рун куцукаше напред и развълнуван от прегледа на околността, гледаше да върви покрай самата вода, за да бъде на по-голямо разстояние от възможно нападение.

От гъстата папрат пред него изскочи елен с вирната глава и блеснали очи. Човекът се стресна и падна, а еленът се гмурна във водата и навлезе навътре, докато над повърхността остана да стърчи само ръждивокафявата му глава е тривърхи рога. Жално измуча и отдаде силното си тяло на буйното течение, което го понесе надолу. Животното изглежда не можеше да достигне до отсрещния бряг, ала продължаваше геройски да се съпротивлява, докато Аоз Рун го изгуби от погледа си в мъглата, стелеща се покрай брега.

По-късно, като се покатери върху едно паднало дърво, той отново зърна бялата птица.

Тя го наблюдаваше с подъл пронизващ поглед от върха на една колиба, покрита с пръст и каменни плочи. Стените й бяха от насечен камък. Върху колибата бяха натрупани листа, папрати, накършени клони и тя се сливаше със заобикалящата я среда. Аоз Рун си проправи път към отвора на този заслон, като смяташе, че фагорът е вътре.

Там, където земята се спускаше надолу, на метър от вратата се вихреше вода. На това място островът се бе прекъснал. Появяваше се на няколко метра по-нагоре по течението, за да продължи извивката си като тясно корабче с товар от никому ненужни камъни на борда. Бе разделен на две части от вода с въртопчета, която не стигаше по-високо от коляното му. С газене човекът можеше да отиде на по-безопасно място. Поради характерния белег на рода си — страх от водата, фагорът никога нямаше да го последва.

Студеното течение захапа краката му като зъби на алигатор. Докато с труд се влачеше към продължението на острова, той високо викаше от болка. Падна на сушата. Остана легнал по очи, заби пръсти в чакъла, после се обърна, за да види колибата зад себе си. Противникът му сигурно бе вътре — ранен и болен като него самия.