Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Докато човекът и фагорът спяха, нито единият, нито другият осъзнаваха, че водата щеше да тече край тясната ивица — тяхното островче, цяла епоха. Наводнението не бе временно, то щеше да продължи още двеста години по Баталикс.

На борда на земната наблюдателна станция добре разбираха термина „костна треска“. Той бе част от сложен болестотворен механизъм, причинен от вируса, известен на учените от „Авернус“ като хеликовирус, и последиците му бяха по-ясни на тях, отколкото на онези, които страдаха и умираха от болестта долу, на планетата.

Изследванията в областта на хеликонийската микробиология бяха достатъчно напреднали, за да разберат земните учени, че вирусът се появява два пъти на всеки 1825 години от хеликонийската Голяма година. Каквото и да мислеха хеликонийците за него, той не беше случайно явление. Неизменно се разпространяваше по време на двайсетте затъмнения, отбелязващи началото на истинската пролет, и още веднъж по време на шестте или седемте затъмнения по-късно в същата година. Климатичните промени, които съвпадаха със затъмненията, действаха подтикващо на фазите на вирусната хиперактивност. Последиците бяха катастрофални, макар съвършено различни през двата различни периода.

За жителите долу, на планетата, двете епидемии бяха съвсем отделни феномени. Те бушуваха разделени с повече от пет хеликонийски малки века (т.е. малко повече от седем земни века). Ето защо бяха познати под различни наименования — „костна треска“ и „дебелата смърт“.

Вирусната епидемия въздействаше върху историята на всички, през чиито земи преминаваше като неудържим потоп. Ала един отделно взет вирус не бе от значение, както не бе от значение и една отделно взета капка вода от потопа.

Хеликовирусът трябваше да бъде увеличен десет хиляди пъти, за да стане видим за човешкото око. Беше с големина деветдесет и седем милимикрона. Състоеше се от торбичка, отчасти покрита с двадесетостенник, изграден от липиди и протеин и съдържащ рибонуклеинови киселини, в много отношения приличащи на плеоморфичния хеликонийски вирус, който причиняваше унищожената вече земна болест, наречена заушка.

И учените на „Авернус“, както и зрителите там, на Земята, бяха проследили действието на разрушителния вирус. Също като древния индийски бог Шива той обединяваше ансипиталните принципи на разрушение и съхранение. Убиваше, а смъртоносното му пробуждане бе причина за ново съществуване. Животът и на хората, и на фагорите нямаше да бъде възможен без хеликовируса.

Тъкмо поради това, че го имаше на планетата, нито един земен жител не би могъл да стъпи там и да оцелее. На Хеликония управляваше хеликовирусът и служеше като санитарен кордон около планетата.

Костната треска още не бе нахлула в Ембрудок. Ала се приближаваше бавно, но сигурно, както походът на младия кзан Хр-Брал Ипрт. Учените на борда на „Авернус“ се питаха: кой първо ще удари града?

Друго нещо вълнуваше жителите на Ембрудок. Най-важният въпрос в умовете на хората, стоящи на върха на нестабилната йерархия, бе: как може да се вземе властта и като се вземе, как да се задържи?

Човечеството имаше късмет, че никой не бе стигнал до окончателния отговор. Ала Тант Ейн и Фаралин Фърд, користни и безотговорни мъже, нямаха абстрактен интерес към въпроса. С течение на времето и с идването на съдбовното Лето 26 от новия календар, когато бе изминала повече от половин година от отсъствието на Аоз Рун, двамата му помощници управляваха нещата в селището ден за ден.

Това им бе удобно. Ала не и на Рейнил Лейън. Думата му все повече се чуваше и изпълняваше и от двамата регенти, и от съвета. Рейнил Лейън разбираше, че на Олдорандо е нужна съвсем друга система. С въвеждането й той щеше да получи власт, без да употреби сила — точно към каквато се стремеше.

Щеше да отстъпи пред натиска на търговците и да въведе парите, които да заменят стоковата размяна.

Отсега насетне в Олдорандо нищо нямаше да бъде безплатно.

За хляба щеше да се заплаща с монетите, които той щеше да въведе.

Доволни, че и те щяха да получат своя дял, Тант Ейн и Фаралин Фърд одобриха плана на Лейън. Градът се разрастваше с всеки изминал ден. Търговията повече не можеше да бъде ограничавана само в покрайнините. Тя се бе превърнала в централна част от живота и трябваше да се извършва в центъра. Освен това според новаторските планове на Рейнил Лейън търговците щяха да плащат данъци.