Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Завлече се на високото и тръгна из острова, глупаво се заоглежда и най-накрая отряза с ножа си две здрави пръчки. Пъхна ги под едната си мишница и се втурна обратно към жестокия поток, като подскачаше с помощта на патерицата. Не откъсваше поглед от вратата на колибата.

Когато стигна до нея, над главата му нещо се раздвижи. Бялата фагорска птица се спусна надолу и заби острата си човка в слепоочието му. Той изпусна пръчките и патерицата и замахна с ножа, разрязвайки въздуха над главата си. Когато птицата се спусна отново, той я перна през гърдите. Тя непохватно сви криле и кацна на един дънер, а наоколо се разхвърчаха обагрени с червена кръв пера.

Той продължи с куцукане напред и напъха двете пръчки, както бе намислил — едната под резето, а другата под горната панта на вратата. Вратата тутакси се разтресе. Последваха удари и рев — фагорът се опитваше да излезе, но пръчките бяха яки.

Аоз Рун вдигна патерицата. Обърна се и тръгна обратно към островчето, но погледът му падна върху птицата. Тя подскачаше от крак на крак, а от гърдите й капеше кръв. Той вдигна патерицата над главата си и я стовари върху нея. Уби я.

Мушна птицата под едната си мишница и прегази водата за трети път.

Стъпи на сушата, седна на земята и замасажира краката си, за да ги раздвижи. Проклинаше болката в костите си. Удрянето по вратата на колибата продължаваше. Рано или късно едната пръчка щеше да се измести, но засега фагорът бе обезвреден, а Господарят на Ембрудок тържествуваше.

Като влачеше фагорската птица, Аоз Рун изпълзя между две наклонени едно към друго дървета и натрупа камъни наоколо си за по-сигурно. Слабостта го връхлиташе на талази. Той заспа, заровил глава във все още топлата гръд на птицата.

Събуди се от студ, целият схванат. Фрейър бе ниско в западната половина на небосклона, потънал в златна омара. Аоз Рун изви тяло в примитивния си окоп, за да може да наблюдава близкия бряг. Фагорите продължаваха да стоят и да чакат. Зад тях земята се издигаше нагоре — той можеше да види мястото, където бе паднал Илейн Тал. Зад възвишението пламтеше в мъгла по-големият небесен Страж. Край водата нямаше и следа от Кърд.

Кракът го болеше по-слабо. Той излезе от дупката си заднешком, влачейки мъртвата птица, и се изправи.

Фагорът го чакаше само на няколко метра отвъд потока. Зад него се виждаше колибата — вратата й бе затворена, покривът бе пробит и встрани се търкаляха камъни. Фагорът бе излязъл оттам.

Чудовището със сумтене извърна глава на една страна, после на другата и рогата му проблеснаха на слънчевата светлина. Имаше жалък вид, а кожухът му бе просмукан от неотдавнашното му потапяне в реката.

Фагорът хвърли несръчно копието си — човекът, изправен в цял ръст, представляваше отлична мишена. Аоз Рун бе твърде скован и изненадан, за да отскочи, ала оръжието премина далеч от него. Той видя, че копието всъщност беше една от пръчките, които бе отсякъл, за да залости вратата. Несръчният удар показваше, че фагорът вероятно бе ранен в ръката.

Аоз Рун размаха юмрук. Скоро за кратко щеше да падне мрак. Инстинктът му подсказваше да запали огън. Той се засуети да изпълни намерението си, като благодареше на Утра, че възвърна силите му, при все че бе твърде объркан от необяснимото си лошо състояние. Може и да е гладен, мислеше си той, но щом запали огън, ще има достатъчно храна.

След като понасъбра клонки и гнили дръвца и ги нареди на завет между камъните, като добър ловец той се залови да търка две пръчици между дланите си. Фагорът стоеше неподвижно на известно разстояние от него и го наблюдаваше.

— Зине на Фрейър, ти правис топлина — извика чудовището.

Аоз Рун вдигна поглед и видя само очертанията на противника си на фона на позлатения западен хоризонт.

— Да, правя топлина. А освен това ще сготвя и ще изям твоята птица, косматко.

— Сте ми дадес малко от нея.

— Водата ще се оттече за ден-два. После и двамата ще се приберем по домовете си. Но засега остани там, където си.

Фагорът артикулираше неразбираемо. Каза нещо, което Аоз Рун не схвана. Той седна край огъня, загледан през потока в противника си, чийто силует вече се губеше в общите очертания на дърветата и хълмовете, чернеещи се на фона на залеза. Аоз Рун се чешеше, дереше се с нокти под кожите си, като се извиваше насам-натам.

— Зине на Фрейър, ти зи болен и през носта сте умрес.

Фагорът с труд произнасяше шипящите звукове, като наблягаше повече на „З“.

— Болен ли зъм? Да, болен зъм, ала взе още зъм Господар на Ембрудок, проклетнико.