Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Не е правилно да се заплаща за храната. Тя трябва да е безплатна като въздуха — започна Датка.

— Но нали ще получаваме пари, за да можем да я заплащаме? — възрази Лейнтал Ей.

— Не ми харесва. Рейнил Лейън много ще се нагуши.

Датка и другият Господар на Западната степ крачеха към кулата на Ойре и по пътя изпълняваха задълженията си — въвеждаха ред. С нарастването на Олдорандо се увеличиха и задачите им. Навсякъде се срещаха нови непознати лица. Учените членове на съвета изчислиха, че едва една четвърт от местното население са родени в града. Останалите бяха чужденци, мнозина от които само преминаваха оттук. Олдорандо бе разположен на континентално кръстовище, по което трафикът тъкмо бе започнал да се развива. Пустите само допреди няколко месеца площи сега бяха покрити с колиби и палатки. Имаше и някои още по-дълбоки промени. Старият ловен режим, понякога труден, друг път безгрижен, бе премахнат за една нощ. Лейнтал Ей и Датка имаха роби, които се грижеха за техните хоксни. Все по-рядко се срещаше дивеч, стънджбезите изчезнаха, а мигриращото население доведе говеда, които предполагаха установен начин на живот.

Ласкателствата по време на пазарлъка изместиха другарството при лова. Прославилите се по времето на Аоз Рун с това, че яздят като вятър из новооткритите земи, сега се задоволяваха да се шляят по улиците, да продават на сергиите, да се грижат за ездитните животни в хановете, да охраняват или да сводничат.

Господарите на Западната степ отговаряха за реда в разрастващия се квартал на града, разположен западно от Ворал. Помагаха им шерифи. Роби от юг — сръчни зидари, им строяха сред брасимипите кула, в която да живеят. Тя бе имитация на старите. От нея господарите щяха да контролират околностите, тъй като бе висока три етажа.

След като инспектираха какво е свършено през деня и си размениха шеги с надзирателя, Лейнтал Ей и Датка се отправиха към стария град, проправяйки си път през тълпата религиозни поклонници. Бяха сковани сергии под платнени навеси, готови да задоволят нуждите на минувачите. Всяка имаше разрешително от бюрото на Лейнтал Ей и номерът му бе изписан на висящ диск.

Поклонниците се юрнаха напред. Лейнтал Ей се отмести от пътя им и опря гръб в нов платнен навес. Краката му изхвръкнаха във въздуха, той се пързулна и падна в една дупка, прикрита от платното. Измъкна меча си. Трима пребледнели младежи, голи до кръста, го погледнаха ужасени, когато той се обърна към тях.

Дупката бе дълбока до кръста и широка колкото малка стая.

В центъра на челата си младежите си бяха изрисували по едно око.

Датка се появи иззад ъгъла и погледна в изкопа, като се хилеше на нещастието на приятеля си.

— Какво правите тук? — попита Лейнтал Ей тримата мъже.

Съвзели се от удивлението, младежите стояха твърдо на краката си. Единият отвърна:

— Тук ще се издигне храм на Акха на Великия Наба, следователно мястото е свещено. Трябва да те помолим незабавно да напуснеш.

— Това място е моя собственост — отговори Лейнтал Ей. — Покажете ми разрешителното си за този парцел.

Докато младежите си разменяха погледи, около изкопа се събраха още поклонници, които гледаха надолу и мърмореха молитви. Всички носеха роби в черно и бяло.

— Нямаме разрешително. Нищо не продаваме.

— Откъде сте?

Едър мъж с чалма от черен плат застана пред дупката, придружен от две по-възрастни жени, носещи нещо голямо. Той викна надуто:

— Ние сме последователи на Акха на Великия Наба и се придвижваме на юг, за да разнасяме славата му. Имаме намерение да построим светилище и настояваме веднага да разкарате оттук грешната си персона.

— Всяка педя земя тук е моя собственост. Защо копаете надолу, щом искате да издигнете параклис нагоре? Вие, чужденците, не различавате ли земята от небето?

Един от младежите обясни с извинителен тон:

— Акха е бог и на земята, и на подземните недра и ние живеем в неговите вени. Ще разпространим добрата новина по цялата земя. Та нали сме Ползватели от Пановал?

— Няма да използвате без разрешение тази дупка — изръмжа — Лейнтал Ей. — Махайте се всички!

Едрият надут мъж закрещя, но Датка измъкна меча си и замахна. Предметът, който носеха двете възрастни жени, бе покрит с платно. Датка го промуши с острието и отхвърли покривалото. Пред очите им лъсна фигура в странно клекнало положение — получовек със слепи, ала широко отворени жабешки очи. Бе издялана от черен камък.

— Каква красота! — възкликна със смях Датка. — Такава грозна муцуна наистина трябва да се крие!