Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Поклонниците се разяриха. Бяха обидили Акха — слънчевата светлина никога не биваше да го докосва. Няколко души се нахвърлиха върху Датка. Лейнтал Ей с вик изскочи от изкопа и ги заналага с плоската страна на меча си. На мястото на схватката се появиха един-двама пазачи от неговите хора, въоръжени с тояги, и за кратко време поклонниците бяха тъй хубавичко натупани, че обещаха в бъдеще да се държат прилично.

Лейнтал Ей и Датка продължиха към новите стаи на Ойре в реконструираната кула на Врай. Ойре се бе преместила, защото площадът около Голямата кула стана твърде шумен с дървените си магазинчета и пивници. С нея си отиде и Дол с малкия си син Растил Рун Ден и със старата си майка Рол Сакил. Тъй като Аоз Рун го нямаше от дълго време, за по-голяма безопасност Дол се настани в сградата, където живееха и двамата непредсказуеми помощници Фаралин Фърд и Тант Ейн.

На входа на кулата, която все още наричаха Кулата на Шей Тал, пазеха четирима плещести млади борлиенци, освободени роби. Така бе наредил Лейнтал Ей. Когато двамата с Датка влязоха, робите го поздравиха.

— Как е Ойре? — попита той вече на стълбата.

— Поправя се.

Той завари любимата си да лежи на леглото, а до нея седяха Врай, Дол и Рол Сакил. Той отиде до нея и я прегърна.

— О, Лейнтал Ей! Беше толкова ужасно! Толкова ме беше страх!

Тя се взираше в очите му. Той гледаше лицето й — забеляза умората в нежните бръчици под очите й. Всички, които общуваха с душите на родителите си, се състаряваха от преживяното.

— Мислех си, че вече никога няма да се върна при теб, любов моя — прошепна тя. — Долният свят става все по-лош при всяко посещение.

Възрастта бе превила надве Рол Сакил. Дълга бяла коса покриваше лицето й и от него стърчеше само носът й. Тя клечеше до леглото и люлееше внука си на ръце.

— Само старите не успяват да се върнат оттам, Ойре — рече тя.

Момичето седна в леглото и се притисна още по-силно до Лейнтал Ей. Той усети, че тя трепери.

— Този път бе два пъти по-ужасно — вселена без слънца. Долният свят е противоположен на нашия. Първичният камък е като слънце най-отдолу — черно слънце, излъчващо черна светлина. Духовете висят като звезди — не във въздуха, а в скалите. Всички бавно се просмукват надолу в черната дупка на камъка… Толкова са зловещи, мразят живота…

— Истина е — съгласи се Дол, като успокояваше старата си майка. — Те ни мразят и ако можеха, биха ни изяли.

— Когато минаваш покрай тях, те плюят.

— От очите им излиза злокобен прах…

— А пък челюстите им…

— А баща ти? — попита Лейнтал Ей, като й подсказа причината, поради която бе изпаднала в шок, състояние за общуване с шепнещите и наставляващите.

— В долния свят срещнах майка си…

За миг Ойре не можеше да продума. Макар да се бе вкопчила в Лейнтал Ей, светът на въздуха, на който принадлежеше той, все още й изглеждаше по-нереален от онзи, от който се бе върнала току-що. Майка й не намерила една мила дума за нея, само я коряла и обиждала с омраза, чиято сила приживе никой не смеел да покаже.

— Каза ми, че очерням името й и че се срамува дори в гроба. Аз съм я убила, аз съм била отговорна за смъртта й, ненавиждала ме, откакто за пръв път ме усетила в утробата си… Всички бели, които съм сторила като дете… безпомощността ми… Ох, ох, не мога да ви разкажа…

Започна ужасно да вие, за да се освободи от скръбта си. Врай излезе напред и помогна на Лейнтал Ей да я удържи.

— Не е вярно, Ойре, всичко това е плод на въображението ти.

Ала ридаещата й приятелка я отблъсна.

За известно време сякаш всички изпаднаха в състояние на паук. Гледаха с мрачно съчувствие, потънали в своите собствени мисли.

— А баща ти? — попита отново Лейнтал Ей. — Срещна ли го?

Тя се съвзе достатъчно, отдръпна се и го загледа със зачервени очи, а лицето й блестеше от сълзи.

— Слава на Утра, той не беше там, не беше там. Не е дошло още времето да се озове в Долния свят.

Като чуха тази новина, те объркано се загледаха един друг. За да прикрие ужаса от факта, че Аоз Рун може да е тръгнал с Шей Тал, Ойре продължи да говори.

— Той със сигурност няма да се превърне в зъл дух, живял е достатъчно пълноценен живот и няма да заприлича на някой от онези малки вързопи, пълни със зложелателство. Поне по-дълго време е имал завидна съдба. Но къде ли се дява през всичкото това време?

Плачът й зарази Дол, тя грабна Растил Рун Ден от ръцете на майка си, залюшка го и занарежда:

— Дали е още жив? Къде е? Честно казано, не беше чак толкова лош… Сигурна ли си, че долу го нямаше?