Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

После склонът стана по-полегат, а почвата под краката им — по-стабилна. Пред тях се простираше меланхоличен сив пейзаж с разпръснати раджабарали и дървета чиито вертикални стволове внушаваха такава мощ, както и широко разлялата се около тях вода. Всичко беше сиво-зелено.

Пейзажът бе прорязан от буйна река, разляла се извън коритото си — течеше сред листвениците като странен лабиринт, отразяващ небесата. Още по-далеч се редяха тъмни дървета, които се губеха от погледа зад пелена от мъгла. По небето се носеха облаци, хвърляха сенки върху земята и скриваха заклещилите се един в друг небесни Стражи.

Аоз Рун прокара длан по лицето си и избърса потта, примесена с дъждовна вода. Забеляза безопасно място. Насред реката имаше един остров, покрит с камъни и дървета с черни листа. Ако двамата с Илейн Тал стигнат до него — а по-близкият бряг не бе много далеч, — щяха да се спасят от чудовищата.

Той посочи напред и изрева дрезгаво.

В същия миг осъзна, че язди сам. Обърна се и замръзна от изненада.

Ярките хоризонтални ивици на Ветрогон се мяркаха на известно разстояние от лявата му страна. Животното беше без ездач и безцелно препускаше към реката.

Илейн Тал се бе проснал на върха на склона. Двама рунтави воини го бяха обградили. Единият скочи от кайдото си. Ловецът тутакси ритна с крак към него, ала силният фагор го вдигна. На рамото на Илейн Тал Господарят зърна червено петно — бяха го свалили от седлото с копията си. Ловецът безсилно се бореше. Фагорът насочи надолу рогата си и се приготви за смъртоносен удар.

Другият фагор не дочака пробождането. Чевръсто срита кайдото си в хълбоците и запрепуска надолу към Аоз Рун с високо вдигнато копие.

Господарят тутакси пришпори Сивушка. Не можеше да направи нищо за злочестия си помощник. Полетя към острова. Наведен напред, той окуражаваше Сивушка, защото почувства, че животното започна да отпада.

Предимството бе на страната на фагора-преследвач. Колкото и бързо да летеше хокснито, кайдото правеше огромни крачки в откритата местност.

Жълтото наметало на Аоз Рун плющеше от вятъра, докато хокснито му летеше към бленувания остров. Толкова наблизо, все по-близо и още, и още! Пенещите се води, влажният листак, бледите очертания на далечните хребети, един гризач, свил се в безопасност сред тревите — всичко това се появи за миг пред очите му. Знаеше, че е закъснял. Кожата между лопатките на плещите му плувна в пот в очакване на удара с копие.

Бърз поглед назад. Грамадната твар бе почти до него, жилите по източения врат на кайдото ясно се виждаха като клонките на пълзящо растение, обвиващо дървесен ствол. Ето, сега щеше да се изравни с него, за да е сигурен, че ще го убие, проклетото същество! Очите му изпускаха огън.

Макар вече да не бе млад, Аоз Рун реагира по-бързо от фагора.

Неочаквано дръпна юздите, с яростна сила отметна главата на Сивушка и спря вихрения й ход, сетне я обърна назад. Скочи от седлото, претърколи се по калната земя и бързо се хвърли на пътя на кайдото.

Смъкна просмуканото наметало от раменете си и го завъртя във въздуха. В същото време копието на фагора се заби в земята. Грубата материя се уви около протегната въоръжена ръка на неприятеля. Аоз Рун дръпна с цялата си сила.

Фагорът се плъзна напред и сграбчи гривата на кайдото със свободната си ръка. Аоз Рун измъкна наметалото си, хвана го за двата края и стегна с него гърлото на звяра. Един замах и фагорът се изпусна и падна на земята, а ръждивокафявото кайдо се стрелна напред.

Гадната воня на прокиснало мляко връхлетя Аоз Рун. Той стоеше и несигурно гледаше надолу към безпомощния фагор. Останалите наближаваха, за да помогнат на другаря си. Сивушка избяга в галоп. Съдбата му бе отчайваща както и преди.

Повика Кърд, ала хрътката приклекна трепереща в тревата и не искаше да дойде.

Когато фагорът се надигна, Аоз Рун се завтече към реката, сграбчил копието в ръка. Можеше да преплува до острова — той оставаше единствената му надежда.

Преди да излезе на брега, осъзна опасността. Водата беше черна, защото влачеше кални наноси, удавени животни и клони, които щяха да му попречат да достигне до острова.

Колебаеше се. В това време фагорът го нападна.

Аоз Рун си спомни как преди много години, още преди да бе прихванал срамната треска, се бе преборил с един от зверовете. Онзи беше ранен. Този тук не бе някой младок, усети го инстинктивно, когато го сграбчи за ръката и го ритна с ботуша си. Би могъл да го хвърли във водата, преди да са пристигнали останалите.