Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Зад върховете на базалтовите планини се синееха още планински вериги — студени, ужасяващи. И сякаш да демонстрират на всяко живо същество, че светът е безкраен, и зад тях се мержелееха хребети като зъби — високи и далечни, те се издигаха като бастиони там, където започваха разпукващите дърво и камък арктически студове.

Острите очи на мадите запечатаха целия пейзаж, зърнаха малки бели петна сред по-близките дървета, сред каспиарните, по протежение на скалите, в по-високите дефилета на планините, чак до пенливия поток в клисурата. В тези петънца разпознаха белите фагорски птици. Където летяха те, имаше фагори. Докъдето им стигаше погледът, безшумният поход на воините на Хр-Брал Ипрт бе маркиран от бели птици. Не се виждаше жив фагор, ала величественият пейзаж по всяка вероятност скриваше от погледа десетки хиляди войници.

Докато си почиваха и се оглеждаха наоколо, мадите започнаха да се почесват тук и там. Отначало сърбежът наподобяваше гъдел, ала стана жестоко болезнен, когато умората им премина. Скоро се затъркаляха, чешеха се и ругаеха, телата им се покриха с пот върху обривите, изпъстрили в червено кожата им. Свиха се на кълбо и се чешеха и с ръце, и с крака. Лудото боцкане ги нападаше на талази, откакто фагорите ги бяха пленили.

Докато ровеха с ръце между краката си или лудо се дращеха под мишниците, или пък забиваха нокти в четинестата си коса, не си и помисляха за причината и следствието и нямаха представа, че обривите се дължат на кърлежите, живеещи в козината на фагорите.

Общо взето, паразитът беше безвреден, поне когато не заразяваше хората и протогностиците с нещо по-тежко от треска или просто с обриви, които траеха не повече от няколко дни. Ала температурата се променяше, тъй като Хеликония се приближаваше до Фрейър. Кърлежите се множаха: женският отдаваше почит на великия Фрейър, като снасяше милиони яйца.

Скоро този незначителен паразит, толкова дълбоко свързан с живота на планетата, че не го и забелязваха, щеше да се превърне в преносител на вирус, причинител на така наречената костна треска, която щеше да промени целия свят.

Вирусът преминаваше в активния стадий на развитието си през пролетта на хеликонийската голяма година, по времето на затъмненията. Всяка пролет населението от хора боледуваше от костна треска, очакваше се да оцелее едва половината. Катастрофата бе тъй всеобхватна и последиците толкова дълбоки, че сама бе унищожила оскъдните сведения за себе си.

Докато мадите се търкаляха и чешеха в листата, не обърнаха внимание на неутъпканата почва под себе си.

Там, далеч от топлината на долината, гъсталаци от буйни треви растяха по земята и по стволовете на дърветата, известни като шоатапракси — с кухо стъбло, което се втвърдяваше с годините. Леко облечени мъже с високи, подгънати над прасеца ботуши се появиха иззад храсталаците шоатапракси с въжета в ръце и се нахвърлиха върху мадите.

Младата двойка, останала долу, се възползва от възможността да избяга, макар това да означаваше, че трябва да се върне назад, при фагорите. Четиримата им приятели станаха пленници, ала продължаваха да се дерат. Краткотрайната им изтощителна свобода бе свършила. Този път бяха станали собственост на човешки същества, за да дадат своя незначителен принос в друго циклично събитие — миграцията на юг от Сиборнал.

Без да искат, те се бяха включили в колонизаторската армия на свещеника-воин Фестибариятид. Но това малко ги засягаше. Бяха се привели до земята от товара, който завързаха на гърба на всекиго от тях. Новите им господари ги поведоха напред. С труд крачеха на юг и продължаваха да се чешат въпреки новото си клетничество.

Докато си проправяха път покрай отвора на огромната чаша на долината, Фрейър се издигна в небето. Всичко наоколо хвърли втора сянка, която се скъсяваше, колкото повече слънцето се приближаваше към зенита си.

Околността заблестя. Обедната температура се повиши. Незначителните паразити загъмжаха в безбройните незначителни процепи.

Илейн Тал бе едър веселяк, верен, надежден, без каквото и да е въображение. Беше смелчага, добър ловец и яздеше хокснито си със собствен стил. Имаше дори наченки на интелигентност, макар да хранеше подозрение към академията и да не можеше да чете. Не даваше нито на жена си, нито на децата си да се учат. Бе изцяло верен на Аоз Рун с единствената амбиция да му служи колкото е възможно по-добре.