Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Появи се образът на прадядо му, не по-голям от снежен заек, който тичаше на четири крака, както го бяха видели и преди, когато Баталикс още не бе уловен в паяжината, изплетена от Фрейър.

— Вдигни високо рога — изрече снежният заек. — Помни враждата, негодувай срещу прииждащата зеленина, напръскай я с червената кръв на синовете на Фрейър, донесли зеленото и пропъдили предишното бяло.

Появи се и кератиновият му баща, малко по-едър, поклони се на сина си и призова серия картини пред погледа му.

Пред затворените очи на кзана бе целият свят и трите му части пулсираха. Оттам излизаха жълтите нишки на въздушните октави, увиваха се като дълги панделки около свитите юмруци на заобикалящия го свят, обгръщаха обичния Баталикс и паяшката фигура на Фрейър. По панделките тичаха прилични на въшки същества, оплаквайки някого с остър тон.

Хр-Брал Ипрт благодари на баща си за картините, които се появиха във въображението му. Беше ги виждал много пъти. Всички присъстващи ги познаваха. Трябваше да бъдат повтаряни. Бяха движещата сила на похода. Ако не се повтаряха, светлината в душите им щеше да угасне и главите им щяха да се изпразнят и да заприличат на далечни пещери, пълни с телата на мъртви змии.

Като ги повтаряше, всички ясно разбираха, че нуждите на фагора бяха нужни на целия свят, който заминалите за другия свят бяха нарекли Хрл-Икор Ихар, а нуждите на Хрл-Икор Ихар се измерваха с нуждите на всеки отделен фагор. Появиха се и картини на синовете на Фрейър: когато цветовете на въздушните октави станаха по-ярки, синовете започнаха да падат по земята, умираха или се смаляваха. Това се бе случвало и преди. Миналото и бъдещето се вместваха в настоящето. Хората щяха да изпопадат пак, когато Фрейър бъде изцяло погълнат от Баталикс. И тогава щеше да дойде времето за удара — срещу всички и особено срещу онези, чиито предци бяха убили Великия кзан Хр-Трик Храст.

Помни. Бъди храбър, бъди непреклонен. Не се отклонявай ни най-малко от програмата, предавана от поколение на поколение.

Имаше нещо от атмосферата на древността, нещо далечно, прашно и истинско. Видя ангелообразно опълчение от предци, разчупващи първичните ледени полета. Въздухът се изпълни с тропота на милиони маршируващи войници.

Помни. Подготви се за следващия етап. Дръж високо рогата си.

Младият кзан бавно излезе от транса. Бялата птица се бе настанила върху лявото му рамо. Мушна уверено извитата си човка в козината и гънките на раменете му и закълва кърлежите, събрали се там. Рогът отново прозвуча и скръбният му тон се понесе над леденостудената река.

Меланхоличният зов долетя до група фагори, които се бяха отделили от главната колона — шест гилоти и два сталуна. Водеха едно старо червено кайдо, което куцукаше и не можеше да бъде яздено, затова носеше на гърба си оръжия и храна. Няколко дни преди това, когато Баталикс щастливо грееше на небето, те бяха пленили шестима мади, мъже и жени, които заедно с животните се придвижваха след мигриращ керван към извора на Чалс. Тутакси сготвиха и изядоха животните, като отгризваха гърлата им по познатия начин.

Нещастните мади бяха завързани един за друг и трябваше да следват фагорите. Но им бе твърде трудно, а и закъснението заради гощавката беше причина групата да се отдели от главните части на похода. Озоваха се не на този бряг, който трябваше. Стояха пред буйна река. Над възвишенията бушуваха гръмотевични бури, водата придойде и те бяха откъснати.

Тази огряна от Баталикс нощ фагорите си разпънаха лагер на мрачна поляна под високи раджабарали. Завързаха мадите за едно по-тънко дърво и им позволиха да спят, сгушени един до друг. Фагорите се излегнаха наблизо по гръб. Птиците им се настаниха върху гърдите им. Фагорите тутакси потънаха в спокоен сън, сякаш се готвеха да се превърнат в мумии.

Събудиха се от писъка на птиците и виковете на мадите. Те ужасени бяха разкъсали привързващото ги въже и се строполиха върху туловищата на фагорите — не за да ги нападнат, а с надеждата да бъдат защитени срещу по-голямата заплаха.

Един раджабарал се разцепваше. Въздухът се изпълни с грохота на разрушението.

Показаха се вертикалните пластове и гъста кафява мъзга като гной бликна от цепнатините. Парата, извираща от дървото, загръщаше извиващото се същество, което се появи оттам.

— Червеят на Утра! Червеят на Утра! — викаха мадите. Фагорите се подпряха на ръце и крака, за да се изправят. Водачът им отиде при товарното кайдо и делово зараздава копията.