Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Съществата, приличащи на летящи змии, се отправиха едното към далечния юг, другото на север, подчинявайки се на тайнствената музика на собствените си въздушни октави, и внезапно мощта на полета им придаде красота. Дългите им тънки тела вълнообразно се люшкаха в атмосферата. Набраха височина и се и издигнаха над долината, подобна на чаша. После изчезнаха към двата полюса, за да си търсят другари от противния пол.

Имагото 5 5 Насекомо, завършило всички форми на метаморфоза. — Б.пр. бе забравило предишната си форма на съществуване, векове наред затворено да зимува в земните недра.

Фагорите с недоволно ръмжене се заеха с по-належащи неща. Огледаха сечището. Остана само куцото кайдо, което кротко пасеше. Мадите бяха изчезнали. Възползвайки се от неочакваната възможност, бяха избягали в гората.

Обикновено мадисите се чифтосваха за цял живот и рядко се случваше вдовец или вдовица да се задомят отново; разбира се, дълбоката скръб като правило откарваше в гроба останалия жив от двойката. Бегълците бяха трима мъже с жените си. По-възрастната с няколко години двойка се наричаше Каткаарнит — общо име и за двамата, прието при събирането им. Наричаха ги Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя.

И шестимата бяха слаби и дребни на ръст. Всички бяха тъмни. Полухората протогностици — а мадите бяха именно такова племе, малко се различаваха по външен вид от истинските хора. Свитите устни поради особената форма на черепа им и начинът, по който бяха подредени зъбите, им придаваха замислен вид. На всяка ръка имаха по осем пръста — по четири от двете противоположни страни, което им даваше възможност да стискат много здраво. На краката си също имаха четири пръста отпред и четири отзад, на петата.

Бягаха с постоянна скорост, клатеха се като лисици и се отдалечаваха от сечището, където бяха фагорите. Можеха да се движат така с часове, ако бе необходимо. Тичаха през дъбрави и блата в редица по двама, водени от Каткаарнитите, зад които бягаха следващата по възраст двойка и най-накрая — най-младите. Няколко диви животни, главно елени, с тропот се отстраниха от пътя им. Веднъж подплашиха глиган. Тичаха, без да спрат.

Бягаха на запад, споменът за осемседмичното пленничество им даваше сили. Заобиколиха блатата и се заизкачваха по стръмнините, за да излязат навън от чашата на долината. Стана малко по-хладно. В същото време бавно, но сигурно изкачването по стръмния наклон изтощаваше силите им. Тичането се превърна в бързо ходене. Кожата им гореше. Но те продължаваха пътя си с наведени глави, като дишаха болезнено и от време на време се спъваха в неравната почва.

Най-сетне последната двойка издаде шумна въздишка, падна на земята и остана да лежи задъхана — и двамата се хванаха за корема. Четиримата им другари погледнаха нагоре и видяха, че почти са качили наклона. Надяваха се, че сетне ще тичат по равно. Продължиха приведени напред и щом стигнаха догоре, седнаха на земята. Белите им дробове бяха претоварени.

Погледнаха назад през необикновено чистия въздух. Под тях, на дъното на долчинката, лежаха двамата им изтощени другари. Полегатите склонове бяха набраздени и по вдлъбнатините се стичаше вода. Потоците се вливаха в река, която описваше осморка. От водата все още стърчаха полупотопени дървета. Там, където се бяха събрали клони и наноси, се образуваха водоеми. Реката завиваше зад хълмовете и се губеше от погледа.

Ромон на вода изпълваше въздуха. Видяха масивите сводести раджабарали. Някъде сред тях се намираше групата фагори, от които бяха избягали. Зад раджабаралите растяха гъсти млади гори и покриваха склоновете, оформящи отсрещната стена на чашата. Дърветата бяха мрачнозелени, подредени в редици, а сред тях изпъкваше едно дърво със златисти листа, известно на мадите като каспиарн. Когато ги измъчваше глад, те се хранеха с горчивите му пъпки.

Зад горите се виждаха скали, оронили се на места, проправяйки опасни пътеки за хора и животни. Скалите бяха част от планината, разпростряла заоблени контури, докъдето стигаше погледът. Меките й скали се бяха разцепили и образуваха клисури, от които бе израснала буйна зеленина. Там, където растителността бе най-гъста, а планината бе най-силно разядена, блестеше поток и се пенеше в дефилето, после се спускаше към долината.

Отвъд оронилата се планина се извисяваше още една от базалт, с олющени от безмилостната вековна зима склонове. Тях не ги покриваше зелена мантия. Бяха недокоснати от природните промени, макар че на места се жълтееха и белееха поляни, обрасли с дребни високопланински цветчета, чийто цвят бе тъй чист и ярък, че се виждаха на мили разстояние.