Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Ала едно нещо не му се удаваше — да разбере Аоз Рун. Слезе от светлонашареното си хоксни и търпеливо застана на известно разстояние от Господаря на Ембрудок. Виждаше само гърба му, тъй като Аоз Рун упорито бе вперил поглед напред, с брада, опряна на гърдите. Както винаги, Господарят носеше старите си вмирисани кожи, ала върху раменете си бе наметнал груб жълт шаяк, по всяка вероятност с желание по някакъв, макар и не толкова забележим начин, да отдаде дължимото на заминаващата магьосница. Хрътката Кърд сновеше между копитата на Сивушка.

Така че Илейн Тал остана на разстояние, с пръст в уста, зает единствено с човъркане на кътника си. Не мислеше за нищо.

След още няколко ругатни, изречени на глас, Аоз Рун пришпори животното. Погледна назад през рамо със свъсени черни вежди, ала не обърна на помощника си повече внимание, отколкото на кучето си.

Подкара хокснито с пълна скорост нагоре до самия ръб на стръмната скала, като дръпна юздите на Сивушка тъй жестоко, че тя се изправи на задните си крака.

— Дърта кучка! — извика Аоз Рун. Ехото се върна при него.

Той хареса звука на собствената си горчивина и изрева заедно с ехото, без да обръща внимание, че кобилата му го отнася надалеч от Олдорандо, и без да се интересува дали кучето и помощникът му могат да го настигнат.

Аоз Рун внезапно дръпна юздите на Сивушка и от устата й потече пяна. Беше още утро. Ала над света бе надвиснала сянка, която го потискаше. Вдигна очи нагоре и погледна през преплетените клони. Видя, че мътното кълбо, което бавно задминаваше Фрейър по небето, бе отхапало цял залък от него. Ослепяването нахлуваше без покана. Кърд тревожно заскимтя и се долепи до краката на хокснито.

От близката паднала на земята борика излетя кукумявка и бързо се стрелна надолу. Перата й бяха на петна, а крилете й по-дълги от човешки ръце. Тя изписка зловещо и се мушна между краката на Сивушка, после се издигна в избледнялото небе.

Хокснито се изправи на задни крака, после подскочи и загалопира, никой не бе в състояние да го спре, запрепуска напред с пълна скорост. Аоз Рун се мъчеше да се задържи на седлото, хокснито се мъчеше да го изхвърли.

Разтревожен от небесното явление, Илейн Тал го следваше, като се бореше с Ветрогона, своя жребец, да не го изпусне от контрол. Носеше се като южния вятър, разгорещен от преследването на другото животно.

Когато най-после Аоз Рун успокои изплашеното животно, лошото му настроение премина. Незлобливо се засмя, погали животното и му заговори по-нежно, отколкото на другарите си — хората. Бавно и безшумно Баталикс продължаваше да разяжда Фрейър. Захапката на фагора — Аоз Рун си спомни старите легенди. Двата небесни Стражи не бяха другари, а врагове, обречени да се разкъсват един друг през вечността.

Той отпусна рамене и остави успокоеното животно да го води, където си поиска. Защо не? После щеше да се върне в Олдорандо и да продължи да управлява, както преди. Но дали градът щеше да бъде същият, сега, когато тя, старата кучка, си беше отишла? Дол бе нещастно и скучно същество, което не обръщаше внимание на личността му. В дома си той намираше единствено тревоги и разочарования.

Аоз Рун силно дръпна юздата и продължи през лабиринт от глогинови храсти и бодили, като с мрачен вид оставяше клоните да брулят лицето му. Светът се бе объркал твърде надълбоко за неговото въображение. В храстите бяха оплетени тръстики, плевели, слама. Умът му бе тъй зает с мисли, че не обърна внимание на тези доказателства за скорошното наводнение.

Баталикс продължаваше да разкъсва Фрейър, а долният му ръб се обагри със сребрист огън. После и той бе затъмнен от облаци — черни, довеяни от изток. Заваля дъжд, засили се, лееше се над пепелявосивите гъсталаци. Аоз Рун напредваше с наведена глава. Пороят плющеше в храстите. Утра показваше омразата си.

Той срита хокснито си навън от гъсталака и спря там, където под краката му шляпаше гъста трева. Илейн Тал бавно се приближи до него. Дъждът се усилваше, стичаше се по гърбовете на животните и плющеше на земята. Господарят на Ембрудок погледна изпод свъсените си вежди и забеляза, че земята се повдигаше от едната страна — там имаше склон, обрасъл с дървета и покрит с речни камъни. В подножието му бе построен нещо като заслон от камъни. Зад него следваха мочурести земи, по които се виеха потоци. Гледката се замъгляваше, полускрита от дъждовната пелена, неясни бяха дори очертанията на убежището — ала не дотам, че да не забележи фигурите на входа му.