Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Те стояха неподвижно. Наблюдаваха. Трябва да бяха усетили приближаването му дълго преди той да ги бе видял. Кърд се бе заковала на място и ръмжеше.

Без да погледне назад, Аоз Рун махна с ръка на Илейн Тал да застане до него.

— Проклети косматковци — отзова се Илейн Тал, без да изгуби присъствие на духа.

— Мразят водата. Ще останат далеч от пороя, там, където са. Върви уверено.

Аоз Рун тръгна с бавна стъпка напред и повика Кърд до краката на Сивушка.

Нямаше да обърне гръб и да покаже страха си. Блатото можеше да е непроходимо. По-добре е да тръгнат към възвишенията. Качат ли се на хребета — ако фагорите им позволят да се отдалечат толкова, — можеха да си плюят на петите. Той не бе въоръжен, носеше само нож на пояса си.

Двамата мъже напредваха рамо до рамо, а кучето продължаваше да ръмжи зад тях. За да изкачат склона, трябваше да заобиколят заслона. В сумрака не можеха да различат нищо, очевидно в мизерното убежище се бяха приютили пет-шест чудовища. Зад тях стояха две кайдо, мятаха глави, за да се отърсят от дъжда, и от време на време сплитаха рога. Държеше ги един роб — човек или протогностик, — който апатично зяпаше Аоз Рун и Илейн Тал.

На покрива на постройката бяха кацнали две бели птици, сгушени една до друга. Още две имаше на земята — те се бореха за остатъците от храната на кайдото. Петата птица бе кацнала на един камък на известно разстояние от тях — разкъсваше дребно животно, което бе уловила.

Фагорите не помръдваха.

Двете групи се намираха на един хвърлей разстояние една от друга. Хокснитата вече се канеха да се заизкачват по склона, когато Кърд се втурна изпод краката на Сивушка и се затича към заслона с яростен лай.

Хрътката съвсем малко изпревари раздвижването на фигурите: Те се втурнаха от убежището си, за да отвърнат на нападението. Явно се нуждаеха от стимул, за да започнат да действат, сякаш нервната им система оставаше инертна под някакъв определен минимум. Като ги видя да тичат напред, Аоз Рун изкомандва със силен глас и двамата с Илейн Тал пришпориха конете си нагоре по склона.

Язденето бе мъчително. Дърветата бяха млади, не по-високи от човешки ръст, а короните им се разстилаха като чадъри. Бяха опасни за хокснитата. Трябваше да направляват внимателно Сивушка и Ветрогон.

Преследвачите ги наближаваха. Край ушите им профуча копие и се заби в земята, ала други не последваха. По-зловещ бе шумът от приближаващите кайдо и гърлените подвиквания на ездачите им. На равното кайдото можеше да изпревари хокснито. Но сред ниската растителност едрото животно нямаше това предимство. Ала колкото и бързо да се движеха ловците, не можеха да се откъснат от преследвачите си. Скоро двамата с Илейн Тал започнаха да ругаят и да се потят като ездитните животни.

Стигнаха до полянка, където се стичаше вода от възвишенията. Аоз Рун се възползва от възможността да се огледа. Следваха ги две от рунтавите бели чудовища, яздещи кайдо, всяко вдигнало дясната си ръка, за да се предпазва от шибащите го клони. Свободната ръка висеше край хълбока на кайдото и държеше копието, ездачите направляваха животните с помощта на коленете и роговите си ходила. Пешите фагори бяха преполовили склона — бяха далеч и не представляваха заплаха.

— Косматковците никога не се предават — изръмжа Аоз Рун. — Хайде, Сивушке, глупачката ми!

Те се втурнаха напред, ала фагорите спечелиха преднина.

Дъждът намаля, после се усили още повече. Това обаче нямаше никакво значение. Когато прелетяваха покрай дърветата, листата изхвърляха вода в очите им. Почвата под краката им не бе толкова подгизнала, ала все по-често по пътя се срещаха камъни.

Сега двамата въоръжени фагори бяха на разстояние, удобно за хвърляне на копие.

Сграбчил здраво поводите в ръце, Аоз Рун се изправи на стремената. Така виждаше над чадърите на ниските дървета. Отляво плътната стена от издънки прекъсваше. Аоз Рун викна към Илейн Тал и свърна вляво, за миг изгубвайки фагорите зад купищата камъни, чиито контури сякаш трептяха под струите на поройния дъжд.

Поеха по някаква пътека и с облекчение пришпориха отново хокснитата нагоре. От двете им страни дърветата оредяха. Пред тях твърдата почва свършваше и се превръщаше в язове рядка кал.

Когато мъжете, окрилени от надежда, викнаха на животните да положат още малко усилия, фагорите-преследвачи излязоха иззад чадърите на дърветата. Аоз Рун размаха юмрук и се втурна напред. Огромната жълта хрътка хукна до него, изравни се със Сивушка и не отстъпи нито на сантиметър.