Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Жената на Тант Ейн на име Фарейл Мъск бе известна в Олдорандо. Тя зави протяжно като професионална оплаквачка и не бе в състояние да спре.

Никой не можеше да сбърка смъртоносната рана на врата на майстора — това бе захапката на фагор. Юли Свещеника бе въвел начина на екзекуция, обичаен за Пановал, и в Олдорандо го използваха, макар и рядко — само в случай на необходимост. Някъде навън в проливния дъжд бе Утра. Той чакаше, винаги в състояние на война. Лейнтал Ей си спомни тревожното твърдение на Шей Тал, че Утра е фагор. В мисълта си се върна малко по-назад, преди да види Ойре гола, когато бе забелязал Гойджа Хин да води Мик към северната порта. Нямаше съмнение кой бе отговорен за смъртта на стария майстор. Помисли си, че Шей Тал ще има още една причина да страда.

Погледна ужасените лица наоколо си и злорадото лице на Рейнил Лейън и това му даде кураж. Той изрече с висок глас:

— Аоз Рун, обвинявам те в убийството на добрия старец!

Посочи с пръст към Аоз Рун, сякаш някой от присъстващите можеше и да не знае кого има предвид.

Всички обърнаха поглед към Господаря на Ембрудок, чиято глава се опираше в таванските греди. Лицето му бе пребледняло. Той се обади с дрезгав глас:

— Не смей да говориш против мен. Ако произнесеш само още една дума, Лейнтал Ей, ще те смачкам!

Ала никой не можеше да спре Лейнтал Ей. Изпълнен с гняв, той подигравателно извика:

— И това ли е един от жестоките ти удари срещу знанието? Срещу Шей Тал?

Хората замърмориха, притеснени още повече в мрачното тясно помещение. Аоз Рун отвърна:

— Извърших справедливо дело. Казаха ми, че Датнил Скар е разрешил на външни лица да четат тайната книга на неговата гилдия. Това е забранено. Справедливото наказание за деянието е смърт, както е било винаги.

— Справедливост! Нима ви прилича на справедливост? Това си е чисто убийство. Вие видяхте — извършено е като убийството на…

Не че нападението на Аоз Рун бе толкова неочаквано, ала неговата ярост го надви. Лейнтал Ей замахна да удари Аоз Рун в лицето, почерняло от гняв. Чу писъка на Ойре. Посрещна го корав юмрук, който го уцели право в челюстта.

Той сякаш се видя отстрани как преплита крака заднешком, стъпва върху размекнатия труп и безсилен пада на пода.

Чуваше писъци, викове, тропот на ботуши край себе си. Усещаше ритниците в ребрата. Сред хората настъпи объркване, когато го вдигнаха като трупа, който преди малко бяха пуснали. Той се опита да предпази главата си, за да не се удари в стената. После го отнесоха навън под дъжда. Чуваше гръмотевиците като пулса на някой великан.

От стълбите го захвърлиха в калта. Дъждът се изливаше върху лицето му. Лежеше безсилен на земята и осъзна, че вече не е помощник на Аоз Рун.

Дъждът продължаваше да се лее. Плътни облаци се носеха над централния континент. Над случките в Олдорандо вземаше връх ужасното време и краят му не се виждаше.

Далеч от селището армията на младия кзан Хр-Брал Ипрт бе принудена да спре и да се приюти сред разхвърляните хълмове на изток. Племената преминаха в състояние на летаргия, за да се предпазят от пороя.

И фагорите усетиха земните трусове, причинени от същия източник, както в Олдорандо. Далеч на север предишните хлътнали местности в района на Чалс бяха подложени на силна сеизмична дейност. С изчезването на ледените блокове земята се разтърси и се издигна.

През същия период океанът, който заобикаляше Хеликония, се освободи от леда дори отвъд широките тропически зони, простиращи се от екватора до трийсет и пет градуса ширина на север и на юг. Западната циркулация на океанските води породи серия от цунами, които разрушиха крайбрежните райони по цялото кълбо. Често наводненията се придружаваха от вулканична дейност и това променяше цялата земна повърхност.

Всички геоложки промени бяха регистрирани от апаратурата на земната наблюдателна станция, наречена от Врай „Кайдо“. Данните се изпращаха до далечната Земя. Специалистите от станцията не наблюдаваха никоя друга планета така внимателно, както Хеликония.

Отчитаха се стадата от йелки и двуйелки, населяващи равнината на Северен Кампанлат — пасбищата им бяха застрашени. От друга страна, кайдото се множеше, тъй като граничните зони, голи досега, даваха достатъчно паша.

На тропическия континент съществуваха два вида ансипитални общности: уседнали племена без кайдо, живеещи на едно място, и подвижни — или номадски — групи с кайдо. Не само че животните бяха извънредно мобилни, а и консумацията им на фураж принуждаваше онези, които ги отглеждаха, непрекъснато да търсят нови пасбища. Армията на младия кзан например се състоеше от множество малки групи, обречени да водят номадски живот, дори често да воюват. Походът им беше само едната страна на миграцията, която щеше да привърши след десетилетия — тя се извършваше в целия континент от изток на запад.