Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Вдигна поглед нагоре и въздъхна. Проглади назад все още влажната си коса и извърна очи към младите храсталаци, погледна небето, птиците.

— Не че имам толкова високо мнение за себе си. Не мога да направя много. Но ако бъда независима като Шей Тал, бих могла да постигна нещо.

— Не говори така. Нуждаеш се от някого, който да те защитава. Шей Тал и Врай не са щастливи. Шей Тал никога не се смее, нали? Освен това е стара. Аз ще се грижа за теб и ще те направя щастлива. Не желая нищо повече на този свят.

Тя закопчаваше туниката си. Погледна дървените пръчици, които сама бе изобретила (за удивление на шивача), така че кожите да могат да се обличат и събличат без затруднение.

— О, Лейнтал Ей, толкова е трудно с мен! Самата аз се затруднявам със себе си. Всъщност не знам какво точно искам. Копнея да се разтопя и да потека като тази чудесна вода. Кой знае откъде идва и накъде отива? Може би от самата сърцевина на земята… Наистина те обичам, макар и по моя тъй ужасен начин. Слушай, хайде да се уговорим.

Ойре спря да се занимава с туниката си и застана с ръце на хълбоците, забила поглед надолу в него.

— Направи нещо огромно и удивително, поне едно нещо, извърши една-единствена постъпка и аз ще стана твоя завинаги. Разбираш ли? Нещо велико, Лейнтал Ей, нещо огромно — и аз съм твоя. Ще слушам всяка твоя дума.

Той се изправи и застана на известно разстояние от нея, като не я изпускаше от очи.

— Велика постъпка? Какво разбираш под това? В името на първичния камък, Ойре, ти си много странно момиче.

Тя тръсна влажната си коса.

— Ако ти подскажа, постъпката няма да е велика. Разбираш ли? Освен това сама не знам какво искам. Стреми се, стреми се… Вече надебеляваш, сякаш ще раждаш…

Той стоеше неподвижен, с твърд поглед.

— Защо като ти кажа, че те обичам, ти ме обиждаш?

— Надявам се, че говориш истината. Аз също говоря истината. Ала не исках да те нараня. Всъщност съм твърде внимателна. Ти просто освободи нещо в мен, нещо, което не съм казвала никому. Копнея за… не, няма да издам копнежите си… за слава. Направи нещо велико, Лейнтал Ей, преди да сме остарели.

— Да убивам фагори ли?

Внезапно тя се засмя доста рязко и го погледна с присвити очи. За миг приликата й с Аоз Рун бе поразителна.

— Това ли е всичко, което можа да измислиш? Да речем, че убиеш милиони фагори.

Той стоеше объркан.

— Значи си въобразяваш, че струваш колкото един милион фагори?

Ойре се престори, че силно се пляска по челото, сякаш дава воля на чувствата си.

— Това не е за мен , разбираш ли? А за теб. Постигни нещо велико заради самия себе си. Напъхали сме се тук, на това място, което Шей Тал нарича ферма. Опитай се поне да я превърнеш в легендарна ферма.

Земята отново се разтресе.

— По дяволите! — изруга той. — Земята наистина се движи.

Двамата се изправиха, разтърсени от разговора, без да си обръщат внимание един на друг. От небесните облаци се надвеси бронзова сянка, пурпурна в центъра и жълта по краищата. Топлината стана непоносима. Двамата застанаха сред потискащата тишина с гръб един към друг и се заоглеждаха.

Някакво пльокане ги накара да обърнат глави към басейна. На повърхността излизаха жълти мехурчета и се пукаха, покриха с мръсотия чистата вода. Извираха от дълбините и издаваха воня на развалени яйца. Заизлизаха все по-бързо и ставаха все по-черни. Долчинката се изпълни с гъста мъгла.

Струя рядка кал изригна от басейна и се разпръсна във въздуха. Разлетяха се горещи парцали мръсотия и нашариха листака наоколо. Двамата побягнаха ужасени — тя, облечена в цветовете на лятното небе.

Минута след като избягаха, басейнът се превърна в кипяща черна бездна.

Преди да стигнат до Олдорандо, небесата се разтвориха и от тях рукна дъжд — сив и смразяващ до кости.

Когато се качиха в Голямата кула, над главите им прозвучаха гласове, над които се издигаше сочният тембър на Аоз Рун. Току-що се бе завърнал с връстниците си Тант Ейн, Фаралин Фърд и Илейн Тал — яки воини и отлични ловци. С тях бяха и жените им — възклицаваха при вида на красивите кожи от хоксни, и Дол Сакил, която намусено седеше встрани до прозореца, без да обръща внимание на леещия се порой. В стаята бе и Рейнил Лейън със съвършено сухи кожи, опипваше чаталестата си брада и неспокойно шареше с очи. Той мълчеше, а и с него никой не разговаряше.

Аоз Рун хвърли поглед на дъщеря си, после предизвикателно се обърна към Лейнтал Ей:

— Пак те нямаше.

— Да, за известно време. Проверявах отбраната. Мисля…