Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Повдигна въпроса за отбраната пред Аоз Рун.

Той заяви безапелационно, че никой — нито приятел, нито враг, вече не пътувал надалеч. Снежната покривка улеснявала хората да се придвижват, където пожелаят, а сега навсякъде имало зеленина и растителността се сгъстявала с всеки изминал ден. Така че времето за нападения било безвъзвратно отминало.

Освен това, добави той, фагорите не ги бяха нападали от деня, в който майка Шей Тал извърши чудото при Рибното езеро. Сега били в по-голяма безопасност отвсякога. После подаде на Лейнтал Ей халба бител.

Момъкът не бе доволен от отговора. Онази нощ, когато се изкачи по стъпалата на Голямата кула, чичо му Накри се чувстваше в безопасност. Ала само след две минути лежеше долу със счупен врат.

Когато ловците излязоха в полето през този ден, Лейнтал Ей спря до моста. После тихо се обърна, решен да огледа селището и да разбере как ще реагира при внезапна атака.

Започна да обикаля покрайнините и първото, което забеляза, бе лекият дим над Ворал. Той се кълбеше на известно разстояние до средата на реката, сякаш се придвижваше по тъмното бързо течение, ала оставаше на едно и също място. Останки от изпаренията, малки като перца, се бяха разпръснали из въздуха по цялото течение на реката. Не можеше да разбере какво означава това. Объркан, той продължи пътя си.

Въздухът ставаше все по-тежък за дишане. Върху старите кули, покрити от времето с пръст, бяха пораснали млади издънки. Виждаше кулите през пролуките между гъсталаците. В едно отношение Аоз Рун беше прав: бе станало доста трудно да се обиколи Олдорандо.

Все пак във въображението му се появиха предупреждаващи картини. Видя фагори, яздещи кайдо, да прескачат през огражденията и да се насочват към вътрешността на селището. Видя ловците да се влачат към дома с мътни от битела глави и натоварени с ярко оцветени кожи. Имаха време само колкото да зърнат изгорелите до основи къщи, жените и децата си мъртви, преди самите да паднат под копитата на диваците.

Той си проправяше път през бодливите храсталаци.

Ах, как яздеха фагорите! Нима имаше нещо по-чудесно от това да възседнеш кайдото и да полетиш, да го направляваш, да усещаш силата му, да се слееш с движенията му? Тези буйни животни не се подчиняваха на друг ездач, освен на фагорите. Така поне разказваха легендите, а той никога не бе чувал човек да е яздил кайдо. Самата мисъл за това го накара да потръпне. Хората вървяха пеша… Но човек на кайдо щеше да бъде нещо повече, отколкото фагор на кайдо.

Скрит в храсталака, можеше да наблюдава селището през северната порта, която бе отворена и никой не я пазеше. Две птичета кацнаха на върха й и зачуруликаха. Почуди се дали сутринта часовоят бе поел поста, или го бе напуснал по свое собствено желание. Потискаща тишина изпълваше тежкия въздух.

Пред погледа му се появи тромава фигура. Тутакси разпозна в нея надзирателя на робите Гойджа Хин. Зад него се влачеше Мик, завързан с въже.

— Сега ще видиш ти. Работата днес ще ти хареса — Лейнтал Ей чу Гойджа Хин да говори, спирайки до портата и завързвайки Мик за едно дръвче. На краката си фагорът имаше вериги. Погали Мик почти нежно.

Фагорът погледна Гойджа Хин със страх.

— Мик може поседи тук на слънце за малко.

— Не да поседи, а да постои. Ще стоиш прав, Мик. Прави, каквото ти казват, че нали знаеш какво може да ти се случи? Трябва да вършиш точно това, което ти казва Аоз Рун, иначе и двамата ще си вземем беля на главата.

Старият фагор издаде ръмжащ звук.

— Белята е навсякъде около нас във въздушните октави. Какво друго сте вие, синовете на Фрейър, ако не беля?

— Още една дума и ще ти одера кожата — незлобливо изрече Гойджа Хин. — Ще стоиш тук и ще правиш, каквото ни казаха, а след малко ще се облажиш с някой син на Фрейър.

Той остави чудовището на скришното му място и се оттегли с походката си на дюстабанлия обратно към кулите. Мик бързешком се излегна на земята и Лейнтал Ей го изгуби от взора си.

Тази случка обърка Лейнтал Ей, тъй както го бяха объркали изпаренията над Ворал. Той стоеше, чакаше, ослушваше се и се чудеше. Само преди няколко години щеше да съзре в напрегнатата неподвижност нещо необичайно, ала сега вдигна рамене и продължи пътя си.

Нямаше стражи около Олдорандо. Трябваше да се направи нещо, което да събуди страха у ловците, за да бъдат винаги готови за евентуална заплаха. Гледаше как парата се стеле надолу от короните на оголените раджабарали. Имаше още една поличба, която не можеше да разгадае. Далеч от север се разнасяше грохотът на гръмотевици, ала той звучеше така, сякаш заплахата бе наблизо.