Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Когато над Олдорандо се спусна неистинската нощ и единият небесен Страж разпръсна пепелта си над западния хоризонт, стадата хоксни усетиха позната предизвикателна миризма. Повдигнаха ноздри към свежата въздушна струя и се загледаха за саблени езичета.

Враговете им също бяха оцветени в ярки цветове. Саблените езичета бяха на ивици като тях, винаги в черно и още един цвят — кървавочервено, алено или наситено кафяво. Саблените езичета приличаха на хоксни, макар крайниците им да бяха по-къси и по-дебели, а главите им — по-кръгли, като овалността им бе подчертана още повече от липсата на уши. Главата седеше здраво на як врат и съдържаше главното им оръжие: сабленото езиче, бързо в преследването на къси разстояния. Животното можеше да извади остър като меч език от гърлото си и в движение да разцепи на две крака на хокснито.

Тъй като веднъж ловците го бяха видели в акция, те се отнасяха с уважение към него. Сабленото езиче от своя страна не демонстрираше пред човека страх или агресивност — човеците не бяха включени в менюто му, нито пък, както усещаха, те бяха застрашени от тях.

Огънят привличаше животните. Саблените езичета свикнаха да се приближават по двойки и да сядат или да се изтягат край лагерния огън. Ближеха се с белите си саблени езичета, с които разрязваха на парченца месото, подхвърлено им от хората. Ала не допускаха да ги докосват и се отдръпваха с ръмжене, ако някой предпазливо протегнеше ръка към тях. Това бе достатъчно предупреждение за ловците — вече знаеха какви ужасни поражения можеше да нанесе острият им език, когато се ядосат.

Наоколо цъфтяха гъсталаци от глог и трънка. Мъжете спяха под тежките им клонаци. Разполагаха се сред цветчетата и предизвикващите сетивата аромати и срещаха неподозирани досега цветя, които никой не бе виждал, с изключение на отдавна изчезналите духове. В клоните на глога откриваха кошери диви пчели, някои преливащи от мед. Той лесно ферментираше и ставаше на бител. Хората се опиваха от сладкото питие и с викове и смях се гонеха из тревите, бореха се, докато най-после идваха любопитните хокснита да видят за какво е всичката тази глъчка. Хокснито също не обичаше да бъде докосвано от човек, макар мнозина да се опитваха, опиянени от битела тичаха през равнината след подскачащите животни, докато паднеха и заспиваха на мига.

В миналите дни завръщането у дома бе върховното удоволствие от лова. След предизвикателството на мразовитите снежни полета те се отпускаха в топлината и блаженството на съня. Сега не беше така. Ловът се бе превърнал в игра. Мускулите не бяха тъй обтегнати, а над цъфналите поля се стелеше топлина.

Селището увеличи населението си, тъй като все повече деца оцеляваха през най-опасната първа година след раждането си. Мъжете предпочитаха празничните гуляи в равнината пред оплакванията, които често ги посрещаха у дома.

Ето защо не се завръщаха и перчеха заедно както преди, а се мъкнеха към къщи един по един или двама, при това не тъй наперено.

В завръщанията им обаче имаше нещо вълнуващо, което липсваше преди, поне що се отнася до жените. Защото ако мъжете бяха безотговорни, жените пък притежаваха суета.

— Да видим какво си ми донесъл!

Това изречение в различни вариации бе станало общо възклицание, когато жените се тътреха с децата да посрещат мъжете си. Отиваха чак до новия мост и чакаха там, на източния бряг на Ворал. Децата замеряха с камъчета гъските и патиците и нетърпеливо очакваха бащите си да пристигнат с месото и, разбира се, с кожите.

Месото бе тяхно задължение, необходимост за населението и не бе никак хубаво, ако ловците се върнат с празни ръце.

Ала онова, което възбуждаше лудост в душите на жените, бяха кожите — блестящите кожи от хоксни. Никога преди по време на мизерния си живот не бяха и мечтали за смяна на облеклото. Никога преди мъжете не бяха тласкани да убиват заради самото убийство. Всяка жена мечтаеше да притежава кожа от хоксни за предпочитане повече от една и да облече и чедото си така.

Надпреварваха се да се пременят в колкото е възможно по-пъстри кожи. Сини, тъмнопурпурни, аквамаринени, вишневи. Изнудваха мъжете по начини, които им доставяха удоволствие. Перчеха се, червяха си устните. Показваха се. Правеха си прически. Дори започнаха да се къпят.

Когато се носеха правилно и бляскавите ивици се подреждаха вертикално, кожите от хоксни можеха да направят всяка жена елегантна. Трябваше да бъдат изрязани точно. В Олдорандо процъфтя нов занаят — шивачеството. Когато цветята показваха камбанки и съцветия и заклатиха главички покрай улиците между старите полуразрушени кули, а виещата се зеленина се заизкачва по самите развалини, жените заприличаха на цветя. Обвиваха се в ярки цветове, които майките им дори не бяха зървали.