Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Ловците отсъстват толкова дълго, че жените започнаха да се държат лошо — каза майстор Датнил. — Робите борлиенци обработват и културите, и жените ни. Накъде върви светът…

— Хората се съвкупляват като животните. Остават глухи за знание, ала чувствеността им нараства.

Тя погледна нагоре, където дребните птички се стрелкаха в дупките между камъните на кулите — носеха насекоми на своите малки.

Той я погали по ръката и се взря в изпитото й лице.

— Не се измъчвай. Бъди доволна от мечтата си да заминеш за Сиборнал. Всички трябва да си имаме по една мечта.

— Мечта ли? Каква? — тя намръщено го погледна.

— Мечта, за която да се заловим. Нещо, някаква надежда, стремеж. Човек не живее само за да яде, дори най-низшите от нас. Винаги съществува и вътрешен живот и именно той оцелява, когато се превърнем в духове.

— Ах, вътрешният живот… И той може да умре от глад, нали?

Старият майстор спря до Кулата на билките, тя също. Загледаха се в каменните блокове, от които бе построена. Въпреки вековете кулата стоеше здраво на основите си. Блоковете, напаснати добре един до друг, повдигаха въпроси, на които никой не бе отговорил. Как е бил донесен и изсечен камъкът? Как е бил подреден така, че да се издигне кула, устояла на времето девет века?

Около краката й жужаха пчели. Ято големи птици пресякоха небето и изчезнаха зад една кула. По шумовете Шей Тал усещаше как денят си отива и закопня нещо огромно и всеобхватно да плени душата й.

— Може би сме способни да построим малка кула от кал, защото изсъхва добре и стяга здраво. Най-напред една малка кула от кал. По-късно — каменна. Аоз Рун би трябвало да обгради Олдорандо със стени от кал. В момента селището е буквално разградено. Всички са по работа извън него. Кой ще надуе рога при опасност? Открити сме за всякакви нападения — и от хора, и от други врагове.

— Навремето четох, че един учен човек от моята гилдия направил макет на този свят във формата на кълбо, което можело да се върти, за да показва земите върху него — къде е Ембрудок, къде е Сиборнал и тъй нататък. На склад е в подземната пирамида заедно с много други вещи.

— Имало е нещо, от което Крал Денис се е страхувал повече от студа. Страхувал се е от нашественици. Майстор Датнил, запазих мълчание известно време за всички мои тайни мисли. Ала те ме измъчват и трябва да говоря… От моите наставляващите научих, че Ембрудок… — тя млъкна, преди да завърши изречението си, осъзнала тежестта на думите, които трябваше да произнесе. — Навремето Ембрудок е бил управляван от фагори.

След миг старецът изрече с обикновения си тон:

— Стоплих се вече. Можем да се върнем в стаята.

Когато се изкачваха по стъпалата, той спря на третия етаж на кулата. Тук бе помещението, където се събираха членовете на гилдията му. Силно миришеше на кожа. Той се ослуша. Беше тихо.

— Исках да се убедя, че главният ми чирак е навън. Влез.

До площадката имаше малка стая. Майстор Датнил измъкна ключа от джоба си и отключи вратата, като отново се заозърта страхливо. Уловил погледа на Шей Тал, той обясни:

— Не искам никой да си пъха носа вътре. Както сама разбираш, след малко ще ти разкрия тайните на нашата гилдия, което би могло да доведе до смъртната ми присъда. Колкото и да съм стар, искам да изживея спокойно последните дни от живота си.

Тя се огледа и пристъпи заедно с него в малката квадратна стаичка. Въпреки изостреното си внимание нито един от двамата не забеляза Рейнил Лейън, главния чирак на гилдията, който трябваше да наследи мантията на майстор Датнил след неговото оттегляне. Той бе застанал в сянката зад пилона, подкрепящ дървената стълба. Рейнил Лейън бе предпазлив и винаги добре обмисляше поведението си. В този миг той стоеше съвършено спокойно, бездиханно, по-неподвижен и от стълба, който отчасти го прикриваше.

Когато майсторът и Шей Тал влязоха в малкия килер и затвориха вратата, Рейнил Лейън притича пъргаво, с необикновено леки стъпки за толкова едър мъж. Залепи око между дъските, които преди време сам бе раздалечил, за да наблюдава по-добре мъжа, когото се канеше да измести.

Изкривил лице от силното дърпане на чаталестата си брада — навик, често имитиран от враговете му; той видя как Датнил Скар извади тайната книга на корпуса на кожарите. Старецът я разтвори пред очите на жената. Когато тази информация достигне до ушите на Аоз Рун, щеше да настъпи краят на стария майстор — и началото на властването на новия. Рейнил Лейън заслиза надолу стъпало по стъпало, тихо и предпазливо.