Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Вратите му бяха откачени и на тяхно място беше поставена ограда. Вътре в полумрака квичаха и риеха прасета. Аоз Рун държеше на думата си.

Двете жени си проправиха път между животните и застанаха в средата на разкаляното помещение, а Шей Тал се загледа в голямата икона на Утра, в бялата му коса, в животинското му лице, увенчано с дълги рога.

— Значи е вярно — прошепна тя. — Фесъпсите са ми казали истината, Врай. Утра е Фагор. Човечеството е боготворяло един фагор. Тъмнината, в която живеем, е много по-гъста, отколкото си въобразяваме.

Ала Врай с надежда се вглеждаше в пъстрите звезди.

В омагьосаните пусти пространства дървета с месести стъбла започнаха да очертават речните брегове. От оживяващите потоци заизригваха влага и мъгла.

Големият континент Кампанлат бе дълъг около четиринайсет хиляди и широк близо пет хиляди мили. Той заемаше по-голямата част от тропическата зона в едното полукълбо на Хеликония. Тук температурните разлики бяха зашеметяващи, но съществуваха в страхотно единство. А сега той се събуждаше отново за живот.

Дълготрайни процеси бяха на път да обхванат континента; те упорито приближаваха опасващото го спокойно море вълна след вълна, планина след планина. Атмосферните явления, също толкова безмилостни и всеобхватни, ускоряваха разпространението им. Климатичните промени дадоха тласък на химически реакции, затоплянето предизвикваше разтърсване на самите вени на света: подземни трусове, вулканични изригвания, улягане, димящи кратери, огромно натрупване на лава. Ложето на гиганта скърцаше.

Усилената подземна дейност се съпровождаше с явления на повърхността на планетата — старите ледени полета се покриха с цвят, зелените копия на клонките пробиха въздуха, преди последните петна сняг да попият в почвата — Фрейър ги зовеше. Ала семената се бяха защитили срещу този прибързан повик. Те разцъфнаха и така отвърнаха на зова на звездата.

Появиха се нови семена. Именно те посрещаха енергийните нужди на новите животни, които се стичаха през степите. И те бяха подготвени за движението. Там, където имаше само няколко породи, сега се рояха безброй стада. Животните сменяха кожусите си и оставяха зад себе си купища проскубана зимна козина, която на мига се разграбваше от птиците за гнездата им, а изпражненията им служеха за храна на насекомите.

Мъглата оживяваше от стрелкащи се птици.

Многобройни крилати проблясваха като скъпоценни камъни върху онова, което само преди миг бе ледено поле. Изтерзани от недоимъка, млекопитаещите изпъваха крака и галопираха, бързайки да посрещнат лятото.

Многостранните земни промени, породени от една неумолима астрономическа причина, бяха толкова сложни, че нито един мъж или жена не можеха да ги разберат. Ала човешкият дух им отговаряше. Очите се отваряха и виждаха нови неща. В жилите на кампанлатци потекоха буйни сокове, пораждащи сили за нов живот.

Хората станаха по-здрави, но болестите все още върлуваха. Нещата хем се подобряваха, хем се влошаваха. Умираха повече, ала живите се увеличаваха. Храната беше повече, ала все повече хора гладуваха. Причините за всички тези противоречия бяха все още извън човешките възможности. Това бе повикът на Фрейър и дори глухите му отвръщаха.

Затъмнението, тъй чакано от Врай и Ойре, най-после дойде. Фактът, че те бяха единствените, които знаеха за него, до известна степен ги радваше, макар че очакваха тревожни последици. Сега разбраха колко ужасяващ може да бъде ефектът на някакво явление, когато хората не знаят нищо за него. Дори Шей Тал се отпусна на леглото и скри очи. Смелите ловци не се показваха от вратата навън. Старците получиха сърдечни пристъпи.

Все пак затъмнението не беше пълно.

Дискът на Фрейър започна да намалява рано следобед. Може би именно това, както и времетраенето му обезпокоиха хората толкова много. С всеки изминал час все по-голяма част от диска на Фрейър изчезваше. Когато слънцата залязоха, те все още бяха вкопчени едно в друго. Нямаше никаква гаранция, че отново ще се появят или пък ако се появят, ще бъдат цели. Повечето хора изтичаха на открито да наблюдават невиждания залез. Осакатените небесни Стражи изчезнаха от погледа на пребледнелите наблюдатели в дълбока тишина.

— Това е краят на света! — викна един търговец. — Утре ледът ще се завърне.

Със спускането на тъмнината избухнаха вълнения. Пощурели хора се лутаха с факли в ръка. Една нова дървена сграда бе подпалена.