Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Гласът на дребното нещо дращеше обсидиановата стена и се опитваше да навлезе в душата.

— Наистина те съжалявам, майко. Искам да ти задам един въпрос, който би ти помогнал да излезеш от настоящата тегота. Ще те помоля да предадеш въпроса ми на своята майка, а тя — на своята и на майката на майка си и така чак до далечни дълбини. Трябва да намериш отговор на въпроса ми, за да мога да се гордея с теб. Искам да открия дали Утра наистина съществува. Съществува ли Утра и какво представлява? Можеш да препратиш въпроса надолу и надолу, докато някой далечен фесъпс му отговори. Отговорът трябва да е пълен. Искам да разбера как функционира светът. Отговорът трябва да достигне до мен. Разбра ли?

Още преди да свърши с питането си, към нея бе отправен писклив отговор.

— Защо трябва да върша нещо за теб, след като ми разруши живота? Защо, защо, защо и какво ме е грижа мене тук, долу, за твоите тъпи проблеми, подла, глупава пикло! Цяла вечност вече съм тук, чу ли, и ще остана вечно заедно с тегобите си…

Разговорът се, превърна в безкраен монолог.

— Чу молбата ми, майко. Ако не я предадеш по-надолу, няма никога повече да те посещавам. Никой няма да се обръща към теб.

Нещото бързо отвори уста да захапе душата на дъщеря си. Тя обаче бе на безопасно разстояние и оттам наблюдаваше как от бездиханната уста излизат прашинки, сякаш са искри.

Без повече да проговори, госът започна да препредава въпроса на Шей Тал, а фесъпсите отдолу с настървение се нахвърлиха върху него.

Всички висяха в пространството, ограничено от обсидиановата стена.

Душата усети присъствието на други фесъпси наоколо, висящи като парцаливи палта на закачалка в средата на нощта. Там бяха Лойланун, Лойл Брай, Малкият Юли. Големият Юли и той висеше някъде там, смален до яростна сянка. Госът на бащата на Шей Тал бе също наблизо, по-страшен дори от госа на майка й. Гневът му я отблъскваше като прилив, а гласът му й напомняше скрибуцането на нокти върху стъкло.

— … и още нещо, неблагодарно момиче: защо не се роди момче? Нещастно същество, нали знаеше, че имам нужда от момче, исках да имам момче, добър син, който да продължи мизерното страдание на рода ни. Ето защо станах за посмешище на всичките си приятели, не че чак толкова ме интересува тази банда негодници. Избягах от опасностите, на които бях подложен избягах от виещите вълци. Избягах от тях, без да знам дали ще имам друг шанс — още един шанс, да, още един проклет шанс, — а свежият вятър духаше и пълнеше дробовете ми и всяка моя клетка, докато тичах по пътеката на свободните елени с бели пухкави опашки, мятащи се зад тях. Ох, ако имах още един шанс, нямаше да го пропилея с безполовата плоскогръда вещица, която тук, в прегръдките на бездиханния камък, ти наричаш своя майка. Мразя я, мразя я, мразя и теб, пиклива нещастнице! И ти ще се преселиш тук някой ден, да, тук, в тази гробница вовеки веков…

Последваха още послания от други мъртви уста, ругатни и ръмжене, проникващи в плътта й като стари животински кости, изникващи изпод земята, зеленясали на повърхността и посипани с пръст, години, души, завист и отровни до самата си вътрешност.

Душата на Шей Тал чакаше сред отровните изпарения, плаваше като във вода и търсеше отговора на въпроса си. Най-после от бездиханна на бездиханна уста се понесе послание, проникващо през обсидиановата скала, която също пращаше нещо като отговор на въпроса през изкристализиралите векове.

— … всички наши разлагащи се тайни… Че защо да ги споделяме с теб, любопитно момиченце, как тъй си въобразяваш, че ще споделим и малкото, което сме си скрили тук, далеч от слънцето? Онова, което навремето беше познание, е изчезнало, изтече като през ведро всичко, което беше обещано, а останалото няма да го разбереш, няма да го разбереш, мръснице, няма, освен последните изпитания на сърцето, въпреки всичкото лицемерие. А пък Утра — какво искате да знаете за него? Не той е помагал на далечните ни прадеди по време на жизнения им път. В дните, когато настъпиха мразовете, от мрака дойдоха белите фагори, нападнаха и завзеха града, като превърнаха хората в свои роби, а те пък боготворяха новите си господари с името Утра, защото властваха като богове на ледените ветрове…

— Стига, стига, не искам да слушам повече — викна негодуващо душата на Шей Тал.

Ала злобната песен отново я обля:

— Ти попита, ти попита, а сега не можеш да устоиш на истината, смъртна твар, ще видиш какво ще стане, като се преселиш тук. За да удовлетвориш желанието си да получиш тази безполезна мъдрост, трябва да пропътуваш чак до далечен Сиборнал и да потърсиш Голямото колело, където всичко се знае, всичко се върши и всичко, което се отнася до съществуването от вашата страна на този скръбен, скръбен гроб, се разбира. Макар че нищо добро няма да последва от това за теб, любопитно, гадно същество на мъртвата ни дъщеря. Защото онова, което е истинско или вярно, изпробвано или проба на времето, дори самият Утра, с изключение на този затвор, в който всички ние се намираме, без да го заслужаваме…