Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Във въздуха витаеше ужас. Всяка смърт тежеше неотменно. Тук, долу, не припламваха комети; това бе място на абсолютната неизменима ентропия, смъртта на Вселената, на която животът можеше да откликне само с ужас.

Както правеше душата в момента.

Земните октави бяха обвили цялата територия. Приличаха на пътеки, лъкатушещи стени, разделящи безкрайността на света. Само върховете им се подаваха на повърхността. Истинската им същност се спускаше дълбоко в гладката земя, проникваше в първичния камък, върху който почиваше дискът на света.

На дъното на съответните им земни октави в първичния камък бяха скупчени госи и фесъпси, подобно на хиляди препарирани мухи.

Измъчената душа на Шей Тал потъна в предопределената си земна октава, за да уговори общуването си с фесъпсите. Те приличаха на мумии, коремите и очните им орбити бяха празни, костите им тракаха. Кожата им бе груба като старо зебло, ала прозрачна, през нея се виждаха луминесцентните им органи. Устите им бяха отворени като на риби, сякаш все още си припомняха дните, когато са дишали. Устите, които не бяха на госите, толкова древни, бяха натъпкани със светулки, от тях се виеха прах и дим. Всички тези изсмукани неща бяха неподвижни, въпреки това скитащата се душа усещаше яростта им по-силно, отколкото всяко едно от тях беше изпитало, преди да ги обгърне обсидианът.

Когато душата навлезе сред тях, тя забеляза, че са скупчен в неправилни редици, простиращи се до недостижими за нея места: до Борлиен, до морето, до Пановал, до далечния Сиборнал и дори до ледената пустош на изток. Всички бяха заточени тук като части от една огромна колекция под съответните си земни октави.

За живия усет тук нямаше посоки. Душата имаше свой собствен път. Трябваше да бъде нащрек. Освен прах фесъпсът имаше характер — яростта му придаваше сила. Фесъпсът можеше да погълне всяка душа, преминаваща близо до него, и така се освобождаваше и можеше отново да ходи по земята. Където и да отидеше, носеше ужас и болести.

Душата добре съзнаваше опасността. Потъна през света на Обсидиана, през онова, което Лойланун, бе нарекла дращеща празнота. Най-после стигна до майка си. Появи се нечисто нещо, направено от жици и клонки, формиращи нещо подобно на изсушени примки от гърди и изпъкнали тазобедрени кости. Беше се вторачило в душата на дъщеря си. Показваше кафявите си зъби в отпуснатата долна челюст. Цялото представляваше едно кафяво петно. Ала се забелязваха подробности, както лишеите по стената могат да изобразят човек или некропол.

От него непрекъснато извираха хленчения. Госите са отрицанието на човешкия живот и следователно не вярват в доброто на живота. Нито един не смяташе, че е живял достатъчно дълго на земята или, че през време на съществуването горе е постигнал щастието, което заслужава. Нито пък вярваше, че е потънал в забрава. Жадуваше за живи същества. Единствено живите същества се вслушваха в безкрайните им оплаквания.

— Мамо, отново пристигнах с уважение при теб, за да чуя от какво се оплакваш.

— Ти, невярно дете, кога дойде за последен път, преди колко време? И то с нежелание, да, винаги с нежелание и все с по-голямо нежелание като в онези неблагодарни дни — как не съм знаела, как не съм знаела! — когато те носех в утробата си. Не желаех още едно същество да се измъкне от бедните ми изгарящи от болка слабини…

— Ще изслушам оплакванията ти…

— Да, ама без желание, защото баща ти не го беше грижа нито за болките ми, нито пък знаеше нещо, нито вършеше нещо, както всички мъже междувпрочем. Как да приема, че децата, неговите издънки, са нещо по-различно? Ох, трябваше да знам! Наистина ти казвам: мразя тези дръвници, мъжете, които вечно искат, все искат нещо, повече, отколкото мога да им дам, и никога, ама никога не са доволни, скръбните нощи, дните, уловена в онзи капан, ето как преживях живота си. И ти пристигаш — още един капан, който има за цел да ме измъкне от младостта ми. Хубава… да, да, бях хубава, но онази проклета болест! Виждам те как ми се присмиваш, хич не те е грижа…

— Грижа ме е, майко, измъчвам се, като те гледам!

— Да, ама нали вие двамата с него ме излъгахте, излъгахте очакванията ми, надеждите ми: той — със сладострастието си, мръсното прасе! Само ако знаеха мъжете каква омраза възбуждат, когато ни покоряват, когато ни възсядат в мътната непоносима тъмнина. А ти — с пикливата си слабост, с вечно сучещата си уста, винаги с тази своя уста, като пръчката му, дето все много искаше, която ме изкарваше от търпение, и дупето ти, дето все трябваше да се бърше, скимтенето ти, с което все искаше нещо, дните, годините, онези години, които изсмукаха силите от тялото ми… Ох! Силите ми, хубавите ми силички и хубостта ми! Всичко ми взехте, не ми оставихте никакво удоволствие от живота! Трябваше да знам… Майка ми не ми обеща нищо хубаво в живота, а после ми стори и нещо по-лошо, като умря, проклета да е, умря, вежливата изсушена кучка, когато имах нужда от нея…