Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Рол Сакил изсумтя:

— Това не е причина да се откаже напълно от сношение. Винаги би могла да опита другаде, за да не губи форма. Освен това той не ще обикаля вратата й и отново ще чука на нея, запомни думите ми. Ръцете му са пълни с нашата Дол.

Старицата повика Еймин Лим по-наблизо, за да й каже нещо доверително, и двете поставиха ръцете си върху неподвижното тяло на Шей Тал.

— Дол винаги го подтиква към това и поради наклонностите си, и по политически причини. Път, който бих препоръчала на всяка жена, включително и на теб, Еймин Лим. Рискувам да те поуча на нещо — получавай и ти тази радост от време на време. Нечовешко е да се лишаваш от това на твоята възраст. Помоли мъжа си.

— О, осмелявам се да кажа, че няма жена, която да не копнее по Аоз Рун въпреки характера му.

Шей Тал въздъхна. Рол Сакил взе ръката й в собствената си груба ръка и рече все още с поверителен тон:

— Моята Дол ми каза, че бълнувал ужасно в съня си. Рекох й, че това е признак за нечиста съвест.

— Че какво ли е направил? — попита Еймин Лим.

— Ами че… ще ти разкажа нещо: онази нощ след пиенето и празнуването аз станах рано, нали съм стара. Като излязох навън, увита добре заради ужасния студ, попаднах на проснато тяло в тъмнината и си рекох: „Някакъв дърт глупак се е побъркал от пиене и е заспал направо на голата земя.“ Там, под Голямата кула.

Тя спря, за да види ефекта от думите си върху Еймин Лим, която, като нямаше какво друго да прави, внимателно се бе заслушала. Когато Рол Сакил продължи, малките й очи бяха почти скрити от бръчки.

— Не ми направи особено впечатление — че и аз обичам да си попийвам. Но от другата страна на кулата какво да видя! Проснато още едно тяло. „Ето ги двама глупаци, изумени от пиене, лежат на голата земя“, пак си рекох. И нивга нямаше да си помисля за тях, ама като се разкри, че младият Клилс и брат му Накри били намерени мъртви заедно, проснати в основата на собствената им кула, е, това вече е друго нещо… — и тя изсумтя.

— Всички казват, че там са ги открили.

— Да, ама първа аз ги видях и те не лежаха заедно. Значи не са се били един с друг, нали така? Доста чудно, а, Еймин Лим? Затова си казах: „Някой друг е отишъл и е бутнал двамата братя от върха на кулата. Кой може да е бил, кой щеше да спечели най-много от смъртта им?“ Е, момиче, ето това оставям на другите да си отговорят. Само си думам, думам и на нашата Дол: „Обуздай страха си от високото, Дол. Не се доближавай до края на перваза, като си с Аоз Рун.“ Думам й още: „Не се приближавай до никакъв перваз и ще ти е добре…“ Така й думам.

Еймин Лим поклати глава.

— Шей Тал нямаше да обича Аоз Рун, ако бе сторил нещо такова. А пък тя би трябвало да знае. Умна е, щеше със сигурност да знае.

Рол Сакил стана и нервно закуцука из каменната стая, като със съмнение поклащаше глава.

— Що се отнася до мъжете, Шей Тал е като всички нас. Невинаги се подчинява на разума си. Вместо това понякога използва онова нещо, дето е между краката й.

— О, млъкни, моля ти се! — Еймин Лим погледна със съжаление към приятелката и учителката си. Честно казано, тя желаеше животът на Шей Тал да беше управляван повече от споменатото от Рол Сакил: тогава би била по-щастлива.

Шей Тал се бе проснала вцепенена на лявата си страна в състояние, в което се общува с мъртъвците. Очите й бяха полуотворени. Дишането й едва се чуваше, а от време на време се долавяха протяжни въздишки. Еймин Лим гледаше аскетичните контури на обичното лице и си мислеше, че тя посреща смъртта с върховно спокойствие. Единствено свитите й устни показваха ужаса, който й бе невъзможно да потисне в присъствието на обитателите на долния свят.

Макар че Еймин Лим сама бе изпадала веднъж в същото състояние под чуждо управление страхът от това, че бе видяла баща си, й бе достатъчен. Другото измерение бе вече затворено. Тя никога повече нямаше да посети оня свят, докато не дойде редът й сама да се пресели в него.

— Горкото същество, горкото малко същество — говореше тя и милваше приятелката си по главата, като с обич гледаше сивите й коси с надеждата да улесни преминаването й през черното царство, простиращо се под живия свят.

Макар душата да няма очи, тя може да вижда в среда, в която ужасът измества видимостта.

Когато започна да пада, тя погледна надолу и видя пространство, много по-голямо от нощното небе. Утра никога нямаше да стигне дотук. Това бе район, за който Утра Безсмъртния нямаше никаква представа. Със синьото си лице, неустрашим поглед и тънките си рога той принадлежеше към великата мразовита битка, която обхващаше всичко. Този район бе ад, защото него го нямаше. Всяка блещукаща звезда представляваше една смърт.