Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Тя се затича към Ойре и започна да развързва костюма си в черешовочервено и сиво. Кожите бяха ушити така, че да може да се влиза и излиза от тях. След миг костюмът бе захвърлен настрана и Врай застана съвсем гола, по-слабата й фигура контрастираше на здравата хубост на Ойре. Тя се засмя от удоволствие.

— Хайде, Еймин Лим, не се притеснявай. Плуването ще се отрази добре на бебето ти.

Двете с Ойре скочиха заедно във водата — дъхът им спря от удоволствие.

Еймин Лим не помръдваше от мястото си и хълцаше от ужас.

Те гълтаха богатата гощавка — късовете месо бяха последвани от плодове. Лицата им лъщяха от тлъстина.

Този сезон ловците бяха натежали. Храна имаше в изобилие. Хокснито можеше да бъде убивано без никакъв труд. Животните продължаваха да се приближават, гонеха се сред ловците и отъркваха нашарени тела в задниците на мъртвите си другари.

Все още облечен в старите си черни кожи, Аоз Рун говореше с Гойджа Хин — надзирателя на робите, настрана от останалите. Гърбът му бе толкова масивен, че дори когато вече приближаваше кулите на Олдорандо, все още се виждаше от ловните полета. Аоз Рун се върна при групата. Грабна едно ребро, което все още цвъртеше на огъня, и се търкулна в тревата. Кърд, голямата му хрътка, припна игриво с него и не спря да ръмжи, докато Аоз Рун не донесе клон ароматен глог да пази месото си от нея.

Той дружески подритна Датка:

— Това се казва живот, приятелю. Хич да не ти пука, яж, колкото можеш, преди да се е завърнал ледът. Кълна се в първичния камък, че докато съм жив, няма да забравя този сезон.

— Великолепно.

Това бе всичко, което изрече Датка. Беше привършил с яденето и седеше, обгърнал коленете си с ръце, гледаше стадата хоксни, които бързо галопираха през тревите на не повече от четвърт миля от тях.

— Дявол да го вземе, никога не говориш! — възкликна Аоз Рун в добро настроение и отхапа със здравите си зъби от месото. — Продумай нещо.

Датка обърна главата си така, че опря буза в коляното си, и отправи многозначителен поглед към Аоз Рун.

— Е, кажи ми тогава какво става между Гойджа Хин и теб?

Аоз Рун сви устни.

— Лични работи.

— Значи и ти няма да говориш.

Датка се извърна и още веднъж погледна гонещите се животни под високите облаци, които се трупаха на западния хоризонт. Въздухът беше станал зеленикав, ярките ивици на хокснитата избледняваха.

Най-после, сякаш усетил мрачния поглед на Аоз Рун с кожата на рамото си, Датка изрече, без да извърне очи:

— Мислех си нещо.

Аоз Рун хвърли оглозгания кокал на Кърд и легна по гръб под цъфтящите клони.

— Добре тогава, да не говорим повече за това. Какво си измислил, като цял живот само си мислел?

— Как да уловя живо хоксни.

— Ха! Че каква полза ще имаш от това?

— Не мислех за ползата. Във всеки случай не повече от тогава, когато повика Накри на върха на кулата.

Последва мрачна тишина и Аоз Рун не я наруши. Най-после, когато дочуха далечен гръм, Илейн Тал донесе бител. Аоз Рун гневно попита цялата група:

— Къде е Лейнтал Ей? Пак се скита някъде, нали? Защо не е с нас? Ставате все по-мързеливи и непослушни. Май ще има изненади за някой от вас.

Той стана и се отдалечи с тежка крачка, следван на почтено разстояние от хрътката си.

За разлика от мълчаливия си приятел Лейнтал Ей не изучаваше хокснито. Преследваше друг дивеч.

От онази нощ преди четири дълги години, когато стана свидетел на убийството на чичо си Накри, случката непрекъснато го преследваше. Спря да кори Аоз Рун, тъй като разбираше, че Господарят на Ембрудок е изтерзан.

— Сигурна съм, той мисли, че е прокълнат — му бе казала Ойре.

— С построяването на западния мост опрости доста от вината си — практичен както винаги, й отвърна Лейнтал Ей. Ала се чувстваше омърсен от факта, че бе въвлечен в убийството, и продължава да си мълчи.

Онази нощ и засили, и промени връзката между него и красивата Ойре — бяха изпили твърде много рател. Дори стана доста бдителен по отношение на нея.

Сам осъзнаваше трудността. „Ако искам да управлявам Олдорандо, както повелява родословното ми дърво, трябва да убия бащата на момичето, което желая да направя мое. Невъзможно е.“

Несъмнено Ойре също разбираше дилемата му и все пак се знаеше, че тя е негово момиче и ничие друго. Той би се бил до смърт с всекиго другиго, който се приближи до нея.

Дивите му инстинкти, усещането му, че бе попаднал в лукав капан, предчувствието му за приближаваща катастрофа го караха да осъзнава — също както Шей Тал, че Олдорандо не се охранява и е уязвим за вражески нападения. Никой не бе нащрек в топлото и приятно време. Часовоите дремеха на поста си.