Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Аоз Рун рязко се засмя и преди да каже нещо, погледна другарите си:

— Влизаш в такова състояние заедно с Ойре, чиято красива дреха е развързана — значи си проверявал нещо друго, а не отбраната. Не ме лъжи, младо нахално копеле!

Мъжете се разсмяха. Лейнтал Ей стана тъмночервен.

— Не съм лъжец. Наистина тръгнах да проверявам отбраната, ала ние нямаме никаква отбрана. Няма ги стражите, няма ги постовете, а вие си лежите и си пиете в пущинака. Олдорандо може да падне само от един-единствен борлиенец. Твърде лековерно гледаме на живота и ти даваш лош пример за това.

Усети, че Ойре го стисна окуражаващо за ръката.

— Напоследък много рядко прекарва времето си тук — извика Дол капризно, ала никой не й обърна внимание, тъй като Аоз Рун се извърна към другарите си и рече:

— Виждате ли какво трябва да понасям от собствените си така наречени помощници? Винаги толкова нахални. Сега Олдорандо е скрит и защитен от зеленината, която с всяка изминала седмица става все по-висока и гъста. Когато отново дойде време за война, а е сигурно, че това ще стане, ще се бием, колкото си щем. Опитваш се да създаваш интриги, Лейнтал Ей.

— Не си прав. Опитвам се да предпазя града.

Аоз Рун излезе напред и застана пред него, огромната, черна фигура се извиси над младежа.

— Тогава си мълчи. И не смей да ме поучаваш!

Викове отвън заглушиха шума от пороя. Дол се обърна към прозореца и викна, че някой е загазил. Ойре изтича при нея.

— Върнете се! — извика Аоз Рун, ала и трите по-възрастни жени се заблъскаха коя да стигне първа до прозореца. Стаята стана още по-мрачна.

— Ще отидем да видим какво се е случило — обади се Тант Ейн.

Той заслиза по стълбите и докато се спускаше, широките му плещи почти закриха отвора. С него тръгнаха Фаралин Фърд и Илейн Тал. Рейнил Лейън остана в мрака, загледан подир тях. Аоз Рун направи жест, сякаш искаше да ги възпре, после нерешително застана по средата на тъмната стая. Единствен Лейнтал Ей го наблюдаваше.

Момъкът прекрачи напред и каза:

— Изгубих самообладание. Не биваше да ме наричаш лъжец. Недей да ми казваш, че няма да се вслушаш в предупрежденията ми. Наше задължение е да охраняваме селището, както преди.

Аоз Рун хапеше устни.

— Послушал си тази проклета жена Шей Тал — разсеяно говореше той, като с едно ухо следеше звуците отвън. Към предишните викове се присъединиха и мъжки гласове. Жените на прозореца също забърбориха, разтичаха се и се вкопчиха в Дол и една в друга.

— Махайте се! — изкрещя Аоз Рун и гневно дръпна Дол.

Кърд, огромната жълта хрътка, залая.

Светът се изпълни с барабаненето на пороя. Фигурите под кулата едва се мержелееха в проливния дъжд. Двамата едри ловци вдигаха някакво тяло от калта, а третият, Фаралин Фърд, се мъчеше да обхване с ръце две старици, чиито кожи бяха просмукани от дъжда, и да ги отведе до някакъв заслон. Без да се грижат за себе си, стариците вдигнаха опечалени лица към небето и дъждът се заизлива в отворените им усти. Разпознаха в тях жената на Датнил Скар и една стара вдовица, лелята на Фаралин Фърд.

Жените бяха довлекли тялото пред северната порта. Докато го влачеха, бяха изкаляли и себе си, и трупа. Ловците се изправиха с товара си. Лицето му бе неузнаваемо — изкривено от ужас и изцапано с кръв до такава стенен, че дори дъждът не можеше да го измие. Когато ловците го повдигнаха, главата му клюмна назад. Кръвта продължаваше да се стича по лицето и дрехите му. Гърлото му бе изгризано така, както човек отхапва голямо парче от ябълка.

Дол се разтрепери. Аоз Рун мина покрай нея, измъкна едрите си плещи извън прозореца и викна на хората, които стояха долу:

— Не внасяйте това нещо тук!

Мъжете обаче не му обърнаха внимание. Те се бяха запътили към най-близкия заслон. Над тях от парапета струеше вода и падаше върху главите им. Хлъзгаха се в мръсотията с окаляния си товар.

Аоз Рун изруга и изтича надолу, Кърд го последва. Обзет от драматичността на момента, Лейнтал Ей тръгна след него заедно с Ойре, Дол и останалите жени, които се заблъскаха по тесните стъпала. Най-отзад бавно вървеше Рейнил Лейън.

Ловците и стариците замъкнаха мъртвия в ниския обор и го пуснаха върху разстланата слама. Мъжете стояха встрани и бършеха лицата си с ръце, а около тялото се образува локва вода, примесена с кръв, върху която се понесоха сламчици, въртяха се в кръг, несигурни като лодки в река, търсещи излаз към морето.

Стариците — гротескни вързопи — бяха похлупили глави една друга на раменете и горчиво плачеха. Напомняха скулптурна група. Макар по лицето на стареца да бяха полепнали косми и кръв, никой не се усъмни в самоличността му. Пред тях лежеше мъртъв майстор Датнил Скар, а Кърд душеше безжизненото му ухо.