Винс Флин - Лиценз за убиване

Кенеди стоеше в ъгъла на изложбената зала „Джон Куинси Адамс“, докато двама заместник-министри от Държавния департамент се опитваха да я убедят в необходимостта от нов подход към Северна Корея. Те знаеха, че ако директорът на ЦРУ подкрепи техния шеф, президентът със сигурност ще промени външнополитическия курс. Но на това не му беше писано да се случи. Тя учтиво ги слушаше, макар и да не беше съгласна с нито една тяхна дума. Севернокорейският водач беше психически нестабилен и нищо, което двамата дипломати предлагаха, не можеше да промени медицинската му диагноза. Едностранните преговори бяха само начин за протакане и за задоволяване на егото на севернокорейския премиер. Китай, Япония и Южна Корея също трябваше да присъстват на масата на преговорите. В края на краищата те граничеха със Северна Корея. Кенеди се изкушаваше да сподели с дипломатите, че тайно е съветвала президента по този въпрос. Крайно време беше на Китай да се постави ултиматум: или ще озапти Северна Корея, или Съединените щати ще помогнат на Япония в разработването на ядрена оръжейна програма. Тя беше убедена, че перспективата за ядрена Япония ще накара Китай и Северна Корея да коленичат. Но имаше и такива, които по понятни причини не бяха съгласни с нея. Китай можеше да се противопостави, като заплаши, че ще нападне Тайван. Тогава нещата много бързо щяха да излязат от контрол.

Но да говори с тези два „гълъба“ на подобна тема беше най-малкото глупаво. Тя ги остави да твърдят, че не било толкова лошо да се съгласят с Ким Чен Ир на едностранни преговори. В края на краищата винаги можеха да се върнат към шестстранните преговори, ако тези не дадяха резултат. Настоящият разговор напълно обясняваше колебанието й дали да присъства на приема на саудитския външен министър. Общуването с хора от другите министерства често включваше въвличането в дискусии с диаметрално противоположни мнения. Тя огледа залата за новия си шеф. Идеята Кенеди да дойде тук беше негова. Един вид демонстрация на неговите правомощия. Дори и самият държавен секретар да я беше поканил, пак щеше да подходи с резерви. Но Рос направо й беше заповядал да дойде, и то с доста убедителен тон. Каза й, сякаш й правеше длъжностна характеристика, че трябва да наблегне на укрепването на взаимоотношенията със съюзниците. Тя преглътна критиката и прехапа устна, но в същото време си спомни за предупреждението на Рап, че Рос е идиот.

Дали той не искаше да я накаже заради Рап? Тя с нищо не беше показала, че знае за конфронтацията им, но Рос вероятно предполагаше, че подчиненият й й е разказал за инцидента. Започналите напълно прилично работни взаимоотношения сега й се струваха не чак толкова позитивни. Дали впечатленията й бяха повлияни от Рап, или това беше суровата действителност, тя не можеше да прецени, но вече се съмняваше дали Рос е най-подходящият за този пост.

Мислеше да вземе и Рап на приема като наказание за поведението му, но той пак успя да се измъкне. Влезе в кабинета й накуцвайки и й каза, че ще оперират коляното му на другата сутрин. Тя го попита сериозна ли е травмата, на което той само сви рамене и промърмори нещо. Разбра от разговора само, че ще се върне на работа след два дена. Процедурата не й се стори много сложна, но го поразпита още. Оказа се, че тази операция не е окончателно, а само временно решение. Лекарят му казал, че до пет години ще трябва да му сменят цялата колянна става. Кенеди реагира доста спокойно на тази новина. Дори почувства известно облекчение, че той най-накрая ще се укроти. С малко повече късмет тя щеше да го накара да седне зад бюрото и да го задържи при себе си.

Рос влезе в залата, сякаш беше самия президент. Отзад плътно го следваха неизменният Джонатан Гордън, две негови сътруднички, които Кенеди познаваше само бегло, и четирима огромни агенти от Сикрет Сървис. Тя погледна в другия край на залата, към държавния секретар Бърг. С него нямаше нито един член на охраната му. В края на краищата това беше една от най-сигурните сгради във Вашингтон. Нямаше друга причина освен перченето да се движи ограден от телохранителите си. Застанала в ъгъла, Кенеди продължи да слуша двамата дипломати от Държавния департамент. Не бързаше да говори с Рос и го изчака той да дойде при нея. Директорът на Националното разузнаване се здрависваше с присъстващите и потупваше някои от тях по гърба. Кенеди се развесели, когато прочете по устните на един от сенаторите въпроса, зададен на Рос: „Какво правиш тук?“