Винс Флин - Лиценз за убиване

Саудитската делегация пристигна с четири огромни авиолайнера „Боинг-747“. Самолетите бяха проектирани да превозват по над четиристотин пътници. Но тези самолети не бяха обикновени. Всеки от тях беше лично притежание на член от саудитската кралска фамилия. Благодарение на почти неизчерпаемия извор на петродолари и на склонността на саудитците постоянно да се състезават по разкош и богатство, всяка от машините беше обзаведена с възможно най-голям лукс. Мраморни душ-кабинки със златни кранове, огромни легла и джакузита — всичко това бяха стандартни екстри в самолетите. Както и фитнес салоните, сауните и залите за хазартни игри. Почти във всяко помещение имаше телевизор с плазмен екран и всичко останало, свързано с развлеченията.

Към всеки самолет бяха прикрепени готвач от световна величина, масажист, маникюрист и бръснар. Огромните боинги до голяма степен наподобяваха крилати яхти. Без да се броят екипажът и обслужващият персонал, на всеки от самолетите се возеха не повече от петдесет души.

Поддържането на подобно охолство не беше никак лесно. Два други великана „Джъмбо Джет“, натоварени с хора от охраната, протокола, дипломати и прислужници, бяха пристигнали по-рано през седмицата. Бяха резервирани цели петзвездни хотели, като в някои случаи последният етаж се запазваше само за един човек. Поръчваха се цигари в промишлени количества. Хотелите се зареждаха с най-скъпите коняци, най-изисканите марки тютюн и най-редките вина. Докарваха момичета-компаньонки от Чикаго, Маями, Ню Йорк и Лос Анджелис. Когато саудитците пристигаха в града, те даваха сериозен тласък на местната икономика, сравним само с мащабно спортно събитие. Но в това събитие не участваха десетки хиляди, а по-малко от хиляда.

Служителите на протокола бяха обсъдили всеки един детайл от държавната визита. Първият въпрос се отнасяше до настаняването. Когато президентът предложи резиденцията си „Блеър Хаус“ на краля, по всичко личеше, че нещата започват обещаващо. Но оттам нататък всичко се обърка. Външният министър, министърът на търговията и министърът на ислямските работи искаха да отседнат в имението на саудитския посланик, разположено извън града. Имението беше голямо, но не достатъчно да побере тримата министри заедно с придружаващите ги. Хората на външния министър изтъкнаха, че неговият пост е най-важен. Хората на министъра на търговията възразиха, че посланикът е негов кръвен брат и затова правото да използва имението принадлежи на него. Хората на министъра на ислямските работи не изтъкнаха никакви аргументи, освен че такава е волята на принц Мухамад бен Рашид. В крайна сметка този аргумент натежа над останалите. Рашид беше близък с духовенството и поддържаше контакти със службите за държавна сигурност. До голяма степен той беше човекът, от когото се страхуваха най-много в Саудитска Арабия. Само крал Абдула и шепа други принцове дръзваха да му се опълчат.

Накрая другите си извадиха заключението, че са постъпили глупаво и неразумно, като не са предложили най-напред на принц Мухамад да се настани заедно с антуража си във въпросното имение. Мухамад беше единственият истински набожен член на кралската фамилия и отказваше да употребява алкохол и тютюн дори когато пътуваше в чужбина. Ако успееха да изолират принца със свитата му в имението, останалите членове на делегацията можеха спокойно да се забавляват, без да се страхуват, че някой ще ги издаде на мюсюлманските духовници в родината им. Саудитската аристокрация се придържаше към едно златно правило: „Каквото се случва в Лас Вегас, остава само там.“ Докато в кралството гледаха поне привидно да се придържат към уахабизма — тази стриктна интерпретация на исляма. Но когато бяха в чужбина, направо пощуряваха.

Останалите двама министри от делегацията трябваше да се разберат за хотел „Риц-Карлтън“ в Джорджтаун и „Риц“ във Вашингтон, през няколко улици от Държавния департамент. Накрая външният министър избра „Риц“ във Вашингтон, тъй като хотелът разполагаше с повече стаи и тъй като неговият антураж беше по-многоброен. С това обаче препирните не спряха. Оставаше да разрешат още важни проблеми. Като например в каква последователност да кацнат самолетите. Приеха кралят да се приземи последен, но за останалите три времеви интервала настъпи голяма свада. И отново хората на принц Мухамад отказаха да преговарят, което вбеси останалите два лагера. Но и след шумния спор с викове и оплаквания не успяха да надделеят над опонента. Накрая външният министър получи второто място, а министърът на търговията беше принуден да кацне едва трети.