Винс Флин - Лиценз за убиване

Той инстинктивно съзнаваше, че е права, но само човек, който е вършил същата работа, можеше да го разбере напълно. А Рап се съмняваше, че на света има психолог, който притежава практически опит като ликвидатор. Една от формите на самотерапия, към които прибягваше, беше никога да не се самозалъгва. Той не хранеше илюзии по отношение на това какво работеше и кой беше. В средите на националната сигурност го приемаха като оперативен офицер по борбата с тероризма. Мич съзнаваше, че с този евфемизъм прикриваха професията му на професионален убиец. Това не го беше притеснявало особено, но сега, след като Ана беше бременна, започна да се замисля. Краят на дните му на независим, самостоятелен и самоуверен мъжкар наближаваше. Така, както наближаваше и раждането на собственото му дете. В интерес на истината не се страхуваше от бащинството. Обаче се изненада от безпокойството, с което прие новината. Отначало не можеше да проумее на какво се дължи това, но скоро откри причината. Непълноценните взаимоотношения със собствения му баща. Рап не искаше и неговото дете да преживее същата болезнена загуба. Изведнъж взе да се замисля за рисковете, които поемаше, и погледна на работата си в нова светлина. Бореше се с тази мисъл още от деня, в който се влюби в Ана, но повече не можеше да отлага. Дължеше го както на нея, така и на нероденото им дете. Време беше да се оттегли от активната кариера. Нека някой друг поема рисковете.

Неприятното се случи километър преди края на маршрута му. Почувства пронизваща болка и премести тежестта си върху здравия крак. В същото време болното му коляно блокира. Сякаш беше двигател на машина, останал без масло и металът застърга в метал. Всъщност костта застърга в кост, тъй като не беше останала хрущялна тъкан, която да смекчи триенето. Той докуца отстрани на пътя и изруга. Беше сам на пътя в този ранен час, но въпреки това яростните ругатни не бяха в негов стил. След още няколко силни пристъпа на болката си даде сметка, че травмата му е сериозна.

Рап закуца обратно към дома си на брега на залива Чесапийк. Пееха птици, утринното слънце обливаше лицето му с топлина. Ако се съдеше по природата, утрото трябваше да е страхотно. Но не беше. Когато зави по пътя, се изненада да види двама души, застанали на петдесетина метра пред него. Мъжът беше прегърнал през рамо жената, а тя се беше навела към тревата. До тях бяха оставени два планински велосипеда. Да срещнеш хора по този път не беше необичайно, но в повечето случаи това бяха местни, които той познаваше. Господин и госпожа Грант, и двамата пенсионери, ставаха рано и се разхождаха с шоколадовокафявите си лабрадори. Госпожа Рандъл подобно на заека от рекламата на „Дюрасел“ тичаше с цели часове, без да спира. Имаше още няколко души, които познаваше по-слабо. Той винаги се държеше с тях любезно, но никога не ги заговаряше.

Рап веднага мина от другата страна на пътя, стремейки се да стъпва колкото се може по-леко с левия си крак. Междувременно посегна към чантичката на кръста си. Вътре беше прибран пистолет „Браунинг“. Рап разкопча ципа на чантичката и доближи ръката си до дръжката на пистолета. Всяко движение беше тренирано до автоматизъм. Отново погледна към двойката. Изглежда, тя повръщаше, което можеше да е както непресторена реакция, така и класически трик за отвличане на вниманието.

Преценяваше ситуацията с професионално трезвия си и скептичен поглед. Обикновено засада се организираше по три типични начина. Първият и най-разпространеният беше да легнеш и зачакаш нищо неподозиращата жертва и да я нападнеш в подходящия момент. Вторият начин беше да примамиш жертвата в капана, какъвто можеше да е случаят с тези двамата. Третият и последен начин изискваше да отвлечеш вниманието на жертвата. Да го накараш да се съсредоточи в една посока и да го удариш от друга. За този вариант Рап се притесняваше най-много в момента.

Най-вероятно двамата бяха само безобидни съпрузи, излезли на разходка с велосипеди. Но той не можеше да рискува. Хвърли поглед назад, след което започна да се оглежда наляво и надясно. Познаваше всеки сантиметър от този път. Беше минавал по него с кола, пеша, с велосипед. Умът му беше трениран да улавя всеки необичаен детайл. Засега всичко изглеждаше нормално. Насочи вниманието си отново към двойката. Беше достатъчно близо, за да чуе как жената се давеше. Ако беше клопка, тогава тя се справяше доста убедително. Мъжът хвърли поглед към него. На главата си носеше каска и слънчеви очила „Оукли“.