Винс Флин - Лиценз за убиване

Гулд изостана с няколко коли. Извади слушалка от джоба си и я пъхна в дясното си ухо. Слушалката беше свързана с малък приемник, настроен на честотата на миниатюрното подслушващо устройство, прикрепено под таблото на синьото беемве. Той веднага чу гласа й. Имаше доста силен фонов шум, но въпреки него несъмнено гласът беше нейният. Гулд се вслуша в разговора й, по-точно в нейните думи, с надеждата да разбере нещо за плановете й за близките дни. Продължиха по федерално шосе №50 още около пет минути, след което свиха по №301 в продължение на около шест минути. Направиха редица завои по местните второстепенни пътища. Бяха се отдалечили доста от града. Гулд не знаеше какво да си мисли. Толкова ли далече живееха наистина? Да не би тя да отиваше на гости на някого? А може би работеше върху нов репортаж?

— Далече ли е заливът Чесапийк? — попита той.

Клаудия натисна няколко клавиша на лаптопа.

— На около шест километра и половина от него сме.

Гулд кимна и продължи да следи за дистанцията. Нямаше да е добре, ако тя забележеше, че я следят. Но ставаше все по-трудно. Скоро нямаше да им остане никакво поле за маневриране. И той се оказа прав. Клаудия каза, че колата току-що е завила по път без изход. Той спря отстрани на пътя и погледна картата на екрана. Беемвето се приближаваше все повече до залива Чесапийк. Накрая спря сякаш на самия бряг. Изчакаха няколко минути, за да се уверят, че колата няма да тръгне отново, и Гулд потегли. Сви по задънения път и подкара с около десетина километра в час повече от разрешената скорост. Вдясно се виждаха ниви и гори, както и няколко къщи. Вляво бяха подредени къщи през трийсетина метра. В полумрака забеляза блясъка във водата на големия залив, докато минаваха между къщите.

— Близо сме — обяви Клаудия. — На по-малко от сто метра.

Гулд вече оглеждаше пред себе си терена и търсеше колата.

— Петдесет метра.

Доближи една бяла къща и тогава я забеляза. До нея беше паркирана втора кола. Гулд леко се стегна.

— Виждам я.

— Опитай се да разчетеш адреса на пощенската кутия.

Гулд намали, но не спря напълно. Намираха се на прав и тесен път. Докато минаваха покрай къщата, успя да прочете номерата върху пощенската кутия. Клаудия провери по картата, за да види дали още се намират в окръг Ан Аръндел. Така беше. Влезе в сайта на окръга и въведе адреса. Пет секунди по-късно на екрана се изписа интересуващата я информация.

— Къщата е купена през 1997 година за двеста трийсет и пет хиляди долара от „Бей Вю Шорс“ ООД. Не е посочено кой агент е осъществил сделката.

— Той е — отвърна Гулд.

— Откъде си толкова сигурен?

— Никога не би я купил на свое име.

— Ами ако тя просто се е отбила на гости на приятелка?

— Той е. — Гулд стисна волана. — Чувствам го. И в момента е вътре.

Мич Рап тичаше по пътеката от чакъл. Доскоро той пробягваше този маршрут с темпо, на което биха издържали само най-добрите атлети. Но Рап беше реалист. Даваше си сметка, че не е възможно вечно да е във форма, но това не означаваше, че трябва да се примирява със стареенето. Целият му живот беше съпътстван от болката. Знаеше как да я преодолее, потисне или просто да я изтърпи. Всъщност с времето се беше научил да приема болката като естествено състояние. Тя беше добре дошла, когато го изтласкваше до финала, докато в същото време другите се отказваха. Умът контролираше тялото. Той казваше на мускулите и ставите да не обръщат внимание на предупредителните сигнали. Проблемът обаче беше, че тези предупредителни сигнали не възникваха току-така. Ако не им обръщаше внимание прекалено дълго, тялото в крайна сметка щеше да рухне.

В тази топла есенна сутрин, докато тичането ставаше все по-трудно, Рап се запита дали сегашната болка не е някакво изключение. Отново го притесняваше проклетото му ляво коляно. В продължение на близо месец беше търпял и чакал да мине от само себе си, но сега разбираше, че няма да стане. Колкото и да се опитваше да потиска болката, колкото и лед да слагаше, колкото и болкоуспокояващи да взимаше, болката само се засилваше. Тялото искаше да му каже нещо. Искаше да му каже да спре да тича.

Само на трийсет и седем години, а вече започваше да се разпада. Не биваше да го изненадва предвид десетките пъти, когато беше злоупотребявал с тялото си и го беше излагал на огромни изпитания. Но за Рап нямаше непреодолими препятствия и той смяташе, че с достатъчно воля, решителност и способности може да се постигне всичко. Още като хлапе имаше счупени кости и рани от спортните игри. После и в колежа травмите не го напуснаха, докато се състезаваше професионално по трибой. А сегашната му професия също не беше лишена от белези, физически и душевни. Четирите зараснали рани на тялото бяха причинени от куршуми. Имаше и два белега от нож. В душевен план травмите от тези рани бяха до голяма степен преодолени, но тежкото психическо бреме беше останало. Жена му обичаше да казва, че мозъкът му е като мазе, в което години наред се е трупал боклук. И ако не го прочистваше всяка година, някой ден щеше да се изправи пред невероятна бъркотия.