Винс Флин - Лиценз за убиване

Отиде и застана до друга кола в случай, че се появеше някой от служителите, и извади новия си мобилен телефон. По памет набра номера. Една жена отговори след второто позвъняване.

— Диспечерски център.

— Обажда се детектив Джонсън от Пети отдел — каза Гулд с престорено уморен тон. — Трябва ми справка за автомобил с регистрация в окръг Колумбия, ехо, ехо, фокстрот, едно, осем, три.

Полицейските служби си приличаха по целия свят. Жената, седнала в диспечерско-информационния център на полицейския отдел на Вашингтон, беше длъжна да го попита за номера на полицейската му значка, но не го стори, защото беше затрупана с работа, защото й плащаха малко и защото гласът на човека звучеше като на всички останали ченгета, които се обаждаха по стотици пъти дневно.

— Автомобилът е регистриран на името на Ана Райли.

— Беемве пета серия ли е?

— Да.

— Колата да е обявявана за открадната?

— Не.

— Добре… благодаря. — Гулд затвори телефона и го прибра в джоба си.

Бавно се качи до рампата и провери какво правят служителите. И двамата разговаряха. Гулд бързо се върна при колата на Райли и си сложи гумени ръкавици. Отвори колата и измъкна малко устройство от джоба си. Миниатюрният микрофон имаше тънък слой залепваща се повърхност на гърба си. Гулд свали хартията от него и го залепи под таблото. После натисна бутона за отваряне на багажника. Отмести настрани одеялото и дамската чанта, след което издърпа малкото лостче за отваряне на отсека с резервната гума. Провери дали и двете по-големи устройства работят и ги постави във вътрешността на отсека. Внимателно затвори капака и върна чантата и одеялото на мястото им. Накрая затвори багажника, сякаш нищо не се е случвало. Свали ръкавиците и ги хвърли в кошчето за боклук, преди да се заизкачва нагоре по рампата. Благодари на служителите за съдействието и си тръгна усмихнат обратно към хотела. Досега всичко вървеше както го беше планирал.

Денят беше към края си и те се готвеха за тръгване. Гулд беше върнал колата, взета под наем от Монреал, и беше взел друга, от друга компания и под друга самоличност. Автомобилът, черен „Форд Експлорър“, беше натоварен и паркиран наблизо до хотела. Предавателят, който Гулд беше поставил в колата на Ана Райли, съдържаше и миниатюрен Джи Пи Ес локатор. Гулд проверяваше на всеки половин час, дали колата се движи. Беемвето си стоеше на място. Но дори и да беше тръгнало, той не би се развълнувал особено. Едва ли съпругата на Рап щеше да се прибере у дома в средата на работния ден. А именно домът им беше неговата крайна цел. Там Рап се чувстваше най-удобно.

Клаудия беше много по-добре. Дори успя да задържи последния обяд в стомаха си. Докато Гулд сменяше колите, тя беше прегледала Интернет сайта на телевизионната компания Ен Би Си. Освен че излъчваше новини почти ежеминутно, сайтът представяше и вечерната емисия. Вечерната емисия щеше да се състои от три основни теми. Едната от тях беше противоречията около избора на президента за министър на образованието. Същата, за която беше направила репортаж Ана Райли сутринта. Предполагаха, че тя ще участва във вечерните новини с пряко включване и после ще си тръгне директно към къщи.

Докато беше в Интернет, Клаудия свърши и едно-две неща по банковите им сметки и провери многобройните им електронни пощенски адреси. По-важни бяха две писма. Първото представляваше предложение за нова поръчка. Тя се изкуши да отговори, че вече излизат от този бизнес, но си даде сметка, че по този начин може да привлече внимание. Хората щяха да се запитат защо така внезапно са решили да се оттеглят. И когато се разнесеше новината за смъртта на великия Мич Рап, щяха да тръгнат спекулации и догадки. По-добре беше да каже, че в момента са твърде заети. Второто писмо беше от германеца. Абел им предлагаше допълнително един милион долара, ако се съгласяха така да изпълнят поръчката, че да изглежда като нещастен случай. Но веднага добавяше, че това не трябва да попречи на успеха на операцията. Задачата им беше да ликвидират мишената. Но ако имаха по-елегантно решение на проблема, то беше добре дошло. Не беше задължително да е сто процента убедително. Достатъчно беше да възникнат догадки за смъртта на Рап.

Клаудия няколко пъти препрочете писмото. Не можеше да реши дали да го покаже на Луи. Когато той се върна, все пак тя му даде да го прочете и го попита какво мисли.

— Ще видим — бяха единствените думи на Луи.