Винс Флин - Лиценз за убиване

И тогава пред него се разкри цял един нов свят. Шефът му повика наемен агент и за по-малко от две минути уреди да се отърват от информатора. Задачата на Гулд беше да плати на агента. На път за тайника той се спря и преброи парите. Куфарчето беше пълно с двайсет хиляди франка — повече от половината от заплатата му за цяла година. И то само за убийството на един негоден и егоистичен задник.

Сега като се връщаше назад, той разбираше, че решението е дошло някак от само себе си.

Мина с колата покрай тайника и се обади в кабинета на началника си. Минаваше осем вечерта и Гулд знаеше, че шефът му вече си е тръгнал. Остави му съобщение, с което го уведомяваше, че променя професионалната си кариера и че ще му изпрати по факса молбата за напускане. Първо се отби в бара, в който информаторът обичаше да се мотае. Макар че заведението беше претъпкано с хора, Гулд лесно намери нужния му човек. Бяха се виждали десетина пъти, обикновено в тази задимена дупка. Когато информаторът го видя, той му кимна да го последва.

Срещнаха се при задната врата и Гулд му каза:

— Те са по петите ти. Трябва да те изведа на безопасно място.

Навлезе в тясната и тъмна улица, а идиотът го последва без колебание. След като направи няколко крачки, Гулд протегна ръка, сякаш подканваше мъжа да върви по-бързо, и в следващия миг светкавично го сграбчи с дясната ръка за врата и го удари силно с лявата. Десетсантиметровото острие на ножа влезе в гърдите на жертвата. Двамата се вкопчиха един в друг за около минута. Гулд не изпита никакъв срам дори и след като онзи отслаби хватката си и се строполи на мръсната земя. Той желаеше смъртта му, искаше да почувства болката и да види омразата в очите на убиеца си.

Този спомен отново споходи Гулд и той поклати глава. Стореното от него през онази нощ беше много глупаво — и много импулсивно. Ситуацията можеше доста да се усложни, ако го бяха проследили, бяха го разпознали или най-лошото — ако информаторът го беше застрелял в гърба, докато вървяха в тъмната улица. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност. Що се отнася до уменията му, разликата между сега и тогава беше от земята до небето. Тогава той не би издържал и минута срещу човек като Мич Рап. Но сега при положение, че елементът на изненадата беше на негова страна, шансовете му не бяха никак малки.

Таксито спря на паркинга пред „Хаят“, в центъра на Монреал, и Гулд слезе от него. Беше 9.36 часа сутринта. Той небрежно огледа наоколо, докато шофьорът подаде на пиколото куфара му. Гулд плати на шофьора, даде бакшиш на пиколото и после спокойно го последва във фоайето на хотела. Красивата жена зад гишето на рецепцията му каза, че стаята му ще е готова до половин час, и го упъти към ресторанта. Той си избра маса, от която се вижда фоайето, и попита сервитьорката дали може да му намери вестник „Вашингтон Поуст“. „Поуст“ нямаха, но имаха „Ню Йорк Таймс“. Той й каза, че може и „Таймс“.

Сервитьорката се върна след няколко минути с вестника и кана кафе. Гулд си поръча омлет и плодове и се зачете във вестника. От време на време вдигаше поглед, за да види кой влиза във фоайето. Също така огледа останалите клиенти на хотела — в ресторанта и във фоайето. Никой от тях не се открояваше сред останалите. Всички напълно се вписваха в профила на неизброимите пътуващи бизнесмени по целия свят. Яж, прочети вестниците и се приготви за изненадите, които може да ти поднесе денят.

Пиеше втора чаша кафе, когато пристигна омлетът му. Не след дълго дойде и жената от рецепцията с малък плик с номера на стаята му и магнитна карта-ключ. Тя му каза, че багажът му ще бъде качен веднага. Гулд й благодари и служителката се върна на мястото си. По средата на яденето той мина към спортната страница, където прочете, че Вашингтон играе на своя терен този уикенд. Запита се дали Рап е запалянко на „Червенокожите“. В такъв случай имаше допълнителна възможност. Изяде омлета си и тъкмо се зае с плодовете, когато служител на „Федерал Експрес“ влезе във фоайето с товарна количка. Гулд веднага позна своя кашон върху купчината от пратки. Това беше добър знак. Кашонът трябваше да пристигне в десет часа. При такъв напрегнат график на митничарите не им беше останало много време да проверят пратката по-прецизно. Ако беше на летището, служителите най-вероятно щяха да задържат кашона за проверка.

Човекът от куриерската фирма се спря при портиера и разтовари пратките от количката. Гулд не отмести очи от портиера, когато той се зае да пише нещо на компютъра. Сервитьорката му донесе сметката и той плати.