Винс Флин - Лиценз за убиване

Офисите на администрацията на директора на Националното разузнаване бяха временни поради няколко причини. Като повечето нови отдели във Вашингтон, и този тепърва се развиваше. Което на бюрократичен език означаваше, че се разраства. Първоначално планът беше за персонал от двайсет и пет души, които да подпомагат дейността на директора. Идеята беше организацията да функционира като филтър между различните разузнавателни служби и президента, да координира и да улеснява процеса. Само за шест месеца апаратът на директора удвои числеността си, после се утрои и накрая броят отново се удвои. При последното преброяване чиновниците бяха двеста, но постоянно се увеличаваха. По същество това беше нова бюрократична машина, която се разрастваше по размер и обхват с всеки ден и с всеки ден ставаше все по-неефективна. И бързо се превръщаше в онова, от което създателите й се бояха. Докато новата служба стъпеше на краката си, охраната на директора беше поета от Сикрет Сървис. Което беше добре за Рап. Той имаше приятели в Сикрет Сървис, готови да му услужат при първа възможност. Рап се обади на Джак Уорч, специалния агент, отговарящ за охраната на президента, и го попита дали знае кой ръководи охраната на Марк Рос. Агентът му каза. Сикрет Сървис бяха малка група. Мич му обясни какво иска и президентският бодигард номер едно разбра. Познаваше Рап достатъчно добре, за да не му задава въпроси.

Рап паркира на половин пресечка от Белия дом. Стигна пеша до сградата и влезе през главния вход, където показа удостоверението си на униформен служител от Сикрет Сървис. Каза, че иска да разговаря с агент Травис Смол, и отиде във фоайето да почака. Застана до голямо растение в саксия, с гръб към стената, надявайки се да не се набива на очи. Искаше да си го върне за миналата седмица.

Не му се наложи да чака дълго. Травис Смол изглеждаше внушително, като футболен играч от „Вашингтонските магьосници“. Рап харесваше отбора повече, когато се казваше „Куршумите“. По-честно беше. И по-представително за града с най-много убийства в Америка.

Смол беше висок почти два метра и тежеше поне сто и трийсет килограма. Сигурно навремето беше играл футбол, баскетбол, а може би и двете. Коленете му без съмнение бяха претърпели сериозни травми. Имаше черна къса коса и тъмна кожа. Рап предположи, че е на около четирийсет години. Агентът огледа фоайето, докато приближаваше. За да се изправиш срещу здравеняк като този, трябваше да си много смел или луд. Смол беше от хората, каквито предпочитаха в Сикрет Сървис. Обгради президента с половин дузина като него, и той ще е в пълна безопасност.

Едрият агент се приближи и протегна ръка.

— Мич… аз съм Травис Смол. За мен е чест да се запознаем.

Рап се здрависа. Дланта му буквално потъна в лапата на Смол.

— За мен също, Травис.

— Не, говоря сериозно. — Смол се усмихна и показа идеални бели зъби. — Бях в охраната на президента, когато нападнаха Белия дом. Бях във вечерната смяна и затова не участвах непосредствено в събитията.

Смол говореше за терористичната атака срещу Белия дом. Тогава президентът вероятно щеше да умре, ако не беше Рап.

— Съжалявам за случилото се. Сигурно си изгубил някои от най-близките си приятели.

— Да. — Агентът замълча за миг. — Но щях да загубя повече приятели, ако ти не беше жертвал живота си.

Мич не си падаше много по приказките, затова само кимна няколко пъти и се огледа. Приличаше на джудже в сравнение с този великан.

— И как ти се струва работата с Рос?

Смол го изгледа и внимателно подбра думите си:

— Стремя се да не изказвам мнението си за хората, които трябва да охранявам.

Рап се ухили.

— Глупости.

Агентът премести тежестта си от единия крак на другия.

— Може би е малко труден за обслужване.

— Бас държа. Не ми прилича на човек, който би се държал добре с помощниците си.

— Не… не е точно така. Той се държи любезно. Помни имената ни. Пита ни за децата и такива неща, но е политик. — Това беше разговор между един въоръжен мъж с друг въоръжен мъж. Дори на моменти се разбираха и само с погледи.

— Задава въпроси, но не се вслушва в отговорите.

— Да, вечно е в движение. Той се занимава с по-големи и важни държавни дела. Според мен той е бивш сенатор, който иска да стане президент. Сенаторите рядко стават президенти. Пътят към Овалния кабинет минава през губернаторския или вицепрезидентския пост. Рос е знаел, че трябва или да се кандидатира за губернатор на щата Ню Джърси, или да влезе в президентския кабинет и оттам да продължи с амбициите си за вицепрезидентското кресло. Сенаторите не са склонни да се връщат у дома и да се кандидатират за губернатори. Свързано е с повече работа и с национална неизвестност… Освен ако щатът не е Ню Йорк или Калифорния. Но определено не и Ню Джърси. Затова приема назначението от президента и преди да е изкарал и една година на поста, ще гледа да се премести в Държавния департамент или Министерството на отбраната. Автобиографията му дотогава ще е впечатляваща и от неговата партия лесно ще го номинират за кандидат за вицепрезидент. Мамка му… дори може да се кандидатира направо за президент.