Винс Флин - Лиценз за убиване

Всичко това щеше да остане тайна за Рап, тъй като се стремеше да отделя колкото се може по-малко време за политиката и политиците. Неговият източник, който щеше да му помогне да следи сенатора, обаче беше човек, въвлечен в политиката и проявяващ изключителен интерес към споменатите културни навици. По стечение на обстоятелствата този човек беше собствената му съпруга. Тя не можеше да проумее факта, че сенатор ще обядва сам в „Хоук енд Дав“, но така й беше казала секретарката. Винаги склонна да проверява фактите, Ана искаше да разбере защо Рап следи именно този сенатор. Той за малко да й отговори, че не може да й каже, но тогава тя нямаше да му помогне. Напоследък свикваше да й се доверява. Тя искаше всичко да знае, но също така му беше доказала, че може да пази тайна. Рап й каза, че не може да говори по телефона и че ще й обясни по време на вечерята.

И така, за втори път тази седмица Мич се озова в онази част от центъра на града, в която стъпваше много рядко. Той автоматично огледа наоколо, заключи колата си и бръкна отзад на кръста си, за да провери на място ли е неговият „Хеклер и Кох-П2000“. Въздухът беше тежък и Рап погледна към небето. Облаците бяха надвиснали ниско и всеки момент щеше да завали. Времето подхождаше на настроението му.

Барът веднага се забелязваше. „Хоук енд Дав“ беше институция на Капитолийския хълм. Той беше идвал тук три пъти като колежанин преди много, много години. Влезе през тесния вход и огледа салона. Заведението беше пропито с дух на старинност, какъвто можеше да се придобие само с много разлята бира, пържени храни и кълба цигарен дим. Тухленият под беше изкъртен на места и неравен. Някога белият цимент беше станал черен като асфалт. Беше истински бар, а не някаква си верига за хамбургери, в която служителите носят крещящи цветни облекла.

До три часа оставаха няколко минути и заведението беше почти празно. В другия край на бара Рап откри неговия човек. Той се набиваше на очи със смешната си прическа и големите уши. Рап не се изненада, че той беше седнал с гръб към вратата. Тръгна из стария дървен бар и кимна на бармана, който се беше вторачил в него.

Сенаторът седеше на последното високо столче и четеше книга. Мич се спря и силно ритна столчето.

Сенатор Хартсбърг се вкопчи в барплота, за да се задържи, и се обърна назад с гняв в очите и пържен картоф, увиснал от устата му.

— Какво ти става, по дяволите? Инфаркт ли искаш да получа заради теб?

„Идеята не е лоша“ — каза си Рап.

— Трябва да поговорим.

Постоянно намръщеното лице на Хартсбърг стана още по-мрачно.

— Обади се в кабинета ми и си уговори час със секретарката ми. — Отново му обърна гръб.

На Мич му хрумна да перне мъжа по голямото му ухо, но размисли.

— Няма да стане, искам да говорим сега.

Търпението не беше сред достойнствата му. Затова беше прекосил целия град. Кенеди не желаеше да кръстоса шпага с новия си шеф и Рап предчувстваше, че ако не разкараха веднага данъчните от Коулман, те може би щяха да му правят компания поне една година. Време беше сега той да поиска услуга от новия си партньор.

Барманът се приближи.

— Всичко наред ли е, Карл?

Преди Хартсбърг да отговори, Рап го изпревари:

— Аз искам бира.

Барманът погледна въпросително към сенатора, той промърмори нещо и отново се зачете в книгата.

— Да е „Гинес“, ако обичате — добави Рап с усмивка.

Барманът се поколеба за секунда, но накрая отиде да налее бирата. Рап надникна над рамото на Хартсбърг и попита:

— Какво четеш?

Той прочете заглавието. „1984“ от Джордж Оруел. Странно.

— Впечатлен съм.

— Недей. Чета я отново, за да разбера как мислят хората като теб.

Рап се засмя:

— Е, тогава прочети и „Животинската ферма“, за да разбереш как мислят хората като теб.

Сенаторът затвори книгата.

— Би ли ме оставил на мира. Аз съм дошъл тук, за да ям, да пия и да бъда сам. Ако искаш да говориш, обади се в кабинета ми.

Мич хвана съседното столче.

— По-кротко, Карл. — Каза си, че щом барманът може да се обръща към сенатора на малко име, тогава и той може. — Повярвай ми… не би искал да звъня в кабинета ти.

Извади електронния си секретар, натисна няколко бутона и го постави на бара.

Устройството, изглежда, привлече вниманието на сенатора. Хартсбърг избута настрани чинията си и попита:

— Защо дойде тук? Наистина не искам да ме виждат с теб на публични места. И как изобщо ме откри?

Рап наведе глава.

— Занасяш ли ме?

Нямаше намерение да му разкрива, че Ана го е открила тук. По-добре да го остави да си мисли, че е задействал значителни ресурси от ЦРУ, за да го намери.