Винс Флин - Лиценз за убиване

Рап обаче беше съвсем друго нещо. Въпреки тревогите на Клаудия Луи знаеше, че има огромно предимство — изненадата беше на негова страна. Знаеше и че ако си разменяха ролите, той най-вероятно не би имал никакви шансове срещу човек с квалификацията и способностите на Рап. Всички неудобства, че ще трябва да работи в задния двор на Рап, се компенсираха от обстоятелството, че Луи беше учил в Щатите, докато баща му беше посланик. Американският му английски беше перфектен. Въпреки резервите на Клаудия той беше оптимист за изпълнението на тази поръчка и впоследствие за оттеглянето им от бизнеса. Е, що се отнасяше до оттеглянето, той не беше много сигурен, но не го беше споделил с нея.

След като изпи две чаши кафе, тя затвори вестника.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита.

— Цяла сутрин те чакам.

— Германецът работи със саудитците. Там са му връзките. Не обичам саудитците, но идеята за нашето „пенсиониране“ ми харесва. — Замълча и го погледна много сериозно. — Но не съм сигурна, че и на теб също.

— Не е вярно.

— Какво ще направиш? Ще лежиш на слънцето всеки ден и ще пиеш бира… — Поклати глава. — Не те виждам.

— Клаудия, ние ще сме много богати. Ще правя каквото си поискам.

Тя го изгледа скептично.

— Искам сериозно да се замислиш върху това. Искам деца и искам да загърбим целия си досегашен живот. — Посочи с ръце към мръсните стени на апартамента. — Никакви поръчки повече, никакво местене. Искам да се спрем на едно място.

— Аз също. — Луи съзнаваше, че важното в случая е да се съгласява с всичко. Подобно на алкохолик той също искаше да спре. Ползата беше голяма и не можеше да се отрече, но той не знаеше дали ще може да издържи, без да ловува.

Неговият отговор и нейната нужда да повярва във възможността за различен живот бяха достатъчни.

— Ето какво ще направим — продължи Клаудия. — Не вярвам на германеца. Той би ни светил маслото, без да му мигне окото. А когато опре до пари, той е ненадминат мошеник. Знаем, че действа от името на саудитците. Моето предположение е, че работи не за правителството, а за частно лице или група. И в двата случая — вдигна рамене — клиентите имат дълбоки джобове.

— Съгласен съм.

— Тогава ще се обадя на хер Абел и ще му кажа, че хонорарът ни е десет милиона.

Луи не обичаше да променя условията на сделките.

— Но аз вече му казах седем.

— Знам, но саудитците не разсъждават рационално, когато става дума за пари. Те са импулсивни. Щом са готови да платят седем, ще се съгласят и на десет… Повярвай ми.

— Тогава защо не поискаме направо петнайсет?

— Прекалено голяма е разликата. — Тя го потупа по ръката. — Ти си добър, скъпи, но не чак толкова. Ако поискаме петнайсет милиона, Абел ще си намери някой друг.

— Добре тогава, десет да са. А ако откажат?

— Няма.

Тя беше права. Докато Луи седеше и я наблюдаваше, Клаудия включи телефона си и се обади на Абел. Разговорът не тръгна гладко. Дори Луи чу виковете на германеца в мобилния телефон. Бяха сключили сделка и договорената сума беше седем милиона. Абел каза, че ще си потърси друг човек, а Клаудия му пожела късмет и затвори, след което си изключи телефона. Петнайсет минути по-късно отново включи телефона и имаше три съобщения от германеца. Тя ги прослуша и чу как Абел е преговарял сам със себе си. Първото съобщение беше за осем милиона, във второто вече се говореше за девет и накрая с третото германецът се съгласяваше с десет, но нито долар повече. Клаудия му се обади и му каза, че ще му изпрати по електронната поща инструкции за превеждането на парите. Щом получат депозит от пет милиона, ще започнат да действат по въпроса.

До средата на същия ден те получиха потвърждение и от петте банки, които Клаудия беше посочила, за преведени един милион долара. Което общо правеше пет милиона. Германецът, изглежда, нямаше търпение работата да се свърши и те бяха готови да услужат. Да остават в Париж обаче, след като и Абел беше тук, не беше добра идея. Германецът беше твърде хлъзгав и не можеше да му се има доверие. А ако от някоя разузнавателна служба го следяха, лесно щяха да стигнат и до Луи и Клаудия. Затова първата им работа беше да прочистят, разглобят и изхвърлят мобилните си телефони. След като се отърваха от апаратите, събраха оскъдните си вещи и напуснаха наетия апартамент с намерението никога повече да не се връщат. Клаудия се обади на хазяйката от уличен телефон и й каза, че се налага да заминат по семейни причини и че няма да ползват повече жилището. Ако имаше късмет, жената щеше да намери нови наематели до една седмица.