Винс Флин - Лиценз за убиване

Рап спря в подземния паркинг, под сградата на старата щабквартира в Ленгли, и паркира до бронирания линкълн таункар на Кенеди. Местата в този сравнително малък подземен паркинг бяха високо ценени. Един от бюрократите в Центъра за борба с тероризма му го беше казал преди няколко години. Оказа се, че някакъв новоназначен директор в Научно-техническия отдел беше бесен, задето Рап използвал неговото място за паркиране. На Рап не му пукаше — било за мястото, било за разстроения бюрократ. Държеше обаче на отделния асансьор, с който заобикаляше главното фоайе и хората, желаещи да си побъбрят с него. Това беше едно от първите неща, които му направиха впечатление, когато от оперативната работа се премести тук. В щабквартирата хората работеха с друго темпо. Имаха много време за празни приказки, за срещи, за сърфиране из Интернет. Тъй като си беше вълк-единак, Мич се отнасяше с неудоволствие към всякакви форми на социализация и общуване. Той се стремеше да прекарва колкото се може по-малко време в щабквартирата и когато идваше тук, полагаше усилия да избягва всякакви разговори.

Асансьорът, който свързваше директно подземния паркинг с кабинета на директора, му помагаше значително за това. Асансьорът не спираше на междинните етажи — отиваше направо на седмия. Рап се качи в него и тръгна нагоре. Погледна към малката камера, монтирана в ъгъла. Вдигна дясната си ръка пред лицето. Точно преди асансьорът да спре, Мич направи крачка настрани и стисна дръжката на пистолета в раменния му кобур. Вратите се отвориха и той се изправи лице в лице с подобие на негов двойник, но с петнайсет години по-възрастен. Мъжът също като него беше стиснал дръжката на пистолета в раменния си кобур. Името му беше Винс Делгадо. Той беше началник на личната охрана на Кенеди и двамата с Рап много обичаха да се шегуват.

— Добро утро, Ванеса — с дрезгав глас го поздрави Рап.

— Добро утро, Мишел.

— Тя в кабинета си ли е?

— Не, горе на покрива е, пие чай с препечена питка, задник такъв.

— Тази сутрин сме малко изнервени? Още ли не ти пускат мадамите?

Петдесет и две годишният италиано-американец от Филаделфия се разсмя гърлено.

— Не, не е вярно, Мич. — Той се приближи до Рап и след като се огледа да не ги чува някой, добави: — Трябваше да ме видиш снощи. С онова момиче, дето се запознах в клуба. Бях като рок звезда. Чудя се изобщо как се държа на краката си днес. Казвам ти, неуморима е. — Погледна към вратата на кабинета и се приближи още до него. — Чуй само.

Рап рязко вдигна ръка като пътен полицай.

— Стоп. — Затвори очи и поклати глава, за да изтрие от съзнанието си картината, която големият и космат Винс Делгадо се опитваше да му втълпи.

Доближи се до вратата на кабинета и почука.

— Хей, уговорката за стрелбата остава ли за днес? — Делгадо беше бивш разузнавач от морската пехота и феноменален стрелец, което беше отчасти причината да се познават толкова добре с Рап.

— Да, ще се видим в два.

Рап влезе в кабинета и я завари седнала зад бюрото, съсредоточена в четенето на червена папка.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Кенеди, без да вдигне очи от секретния документ.

— Как е Томи? — Мич имаше предвид осемгодишния син на Кенеди.

— Много е зает, но му липсваш. Снощи пак пита за теб.

— В събота ще играе ли? — Томи тренираше американски футбол.

— Да, в единайсет.

— Ще отида да го гледам.

— Благодаря ти. — Шефката му свали очилата за четене. — Вземи и Ана с теб. Тя обича да се издокарва и да се показва.

— О… ама той вече навърши ли тази възраст?

— Мисля, че не е на себе си, откакто миналото лято я видя по бански костюм.

— То и аз оттогава не съм на себе си.

Кенеди избута стола си от бюрото.

— Определено се променя. Изведнъж стана много суетен. Трябва да си реши косата по определен начин… тази дреха била супер, онази не… на всичкото отгоре е станал много устат.

— Хрумна ли ти, че проблемът може да е в твоя стил на ръководство? — попита я Рап с престорена сериозност.

— Много смешно, няма що.

Той сви рамене.

— Всички деца минават през този етап.

— Очевидно. А ти защо си изключение? — Кенеди го погледна в лицето и не за пръв път си представи колко хубаво би било да има мъж като него в дома си. Разбира се, не и Рап. Двамата с него бяха като брат и сестра. Но Томи се беше привързал към него и се вслушваше в думите му. Перспективите й обаче не бяха никак обнадеждаващи. Работеше по най-малко шейсет часа седмично и не й оставаше много време за срещи с ухажори. Фактът, че беше директор на ЦРУ, до известна степен плашеше мъжете и ги отблъскваше.