Винс Флин - Лиценз за убиване

Принц Мухамад бен Рашид беше изпратил хората си да му помогнат да мине необезпокоявано през митническия контрол. Бяла лимузина с двама души охрана чакаше отвън. Трети човек сложи пътната му чанта в багажника, сякаш беше някакво ценно произведение на изкуството. Четвъртият мъж му отвори вратата и с жест го покани да влезе в лимузината. За миг Абел беше обзет от ужасното чувство, че го канят да присъства на собственото му погребение. Той се поколеба, но влезе в колата.

Защо не се обърна и не се качи на първия самолет обратно за Европа, той не можеше да си обясни. Не защото имаше доверие на принц Мухамад. Напротив. По-скоро беше заради трудностите, които щяха да му създадат, ако не се качеше в колата. Вероятно щяха да го изведат насила от летището. А и територията на страната криеше сериозен риск. Неща, с които беше свикнал след две десетилетия измами, преструвки, криене и убийства. Едва ли Рашид щеше да го убие, но не можеше да се изключи и тази възможност. Според преценката на Абел, а той рядко се лъжеше в хората, принцът си беше един обсебен от нарцисизъм социопат. Живееше буквално зад дебели крепостни стени, обкръжен от телохранители и от разкоша, който неговите милиарди му осигуряваха. Контактите му с истинския свят бяха силно ограничени. Кралската фамилия беше силно разделена. Едната част от членовете й гледаха към бъдещето, докато другите се бяха вкопчили в миналото и не искаха да се разделят с него. Брат заставаше срещу брата и за съжаление кръвопролитието нямаше да бъде избегнато.

Рашид беше педантичен. Човек, който обича да заличава следите си. Какво беше казал убиецът на Абел в Париж?

„Аз винаги гледам що за човек е този, който ми плаща. Малко от клиентите ми го правят от практични и рационални подбуди. Повечето имат сериозни психологически проблеми. Често това са социопати, които искат на всяка цена да бъде тяхното във всичко, което правят в живота. Искат да решават категорично и окончателно всичките си проблеми. Което за някои от тях означава да се отърват и от човека, натиснал спусъка.“

Тези думи съвсем точно характеризираха принц Мухамад. Този убиец беше умен човек. Така и не му посочи име, с което да го нарича. Но жената се представи като Мари. Каза му името и веднага след това го предупреди, че ще се оттеглят, ако той не вдигне мизата от седем на десет милиона долара. Абел запротестира, но тя затвори телефона. Три часа той трескаво я чака да се обади отново. Когато накрая го направи, Абел положи неимоверни усилия да остане спокоен. Никога досега не си беше имал работа с хора като тези двамата. Те бяха като красива жена, която те отблъсва от себе си и ти удря шамар в лицето. Обаче поради някаква необяснима причина мъжете продължаваха да се връщат при нея.

Вместо да започне да си търси нови изпълнители, той се примири с исканата сума и с лекота се лиши от още три милиона долара. Те непрекъснато го извеждаха от равновесие, но му доказаха, че са най-подходящи за тази задача. Сега само оставаше да седне и да ги изчака да свършат тежката работа. Разбира се, ако Рашид не беше решил да го убие. Абел погледна през матираното стъкло и реши, че ще се наложи да намекне на принца: смъртта му ще е еднакво пагубна и за двамата.

Дворецът приличаше повече на петзвездния курорт, който Абел беше посетил веднъж в Аризона. Беше разположен върху деветстотин декара и включваше конюшни, шест открити басейна, три закрити басейна, игрище за голф с девет дупки и развлекателен парк. Тук живееха и четирите жени на Рашид, както и двайсет и едното му деца и бързо роящите се внуци. Голямата метална порта се отвори и лимузината влезе на покрития с чакъл и ограден от двете страни с палми път. Минаха покрай огромен фонтан и спряха под козирката на главния дворец. Трудно беше да се изброят всичките имения на Рашид. Имаше едно в Мека, едно в Джеда на Червено море, къща в Цюрих и изумителна вила край Гранада в Испания.

Принцът не обичаше да пътува много в чужбина, но се гордееше с вилата си в Испания. Тя беше олицетворение на една от декларираните от него цели: да върне исляма на изконното му място, бреговете на Испания. Абел често си мислеше за тази амбиция на принца. Испания беше католическа страна, а ислямът беше просъществувал в южната й част за много кратко време. Принц Мухамад и неговата клика обаче не виждаха нищо неразумно в позицията си за Испания и желанието си да изтрият Израел от картата на света. Абел се отнасяше с разбиране към ционисткото движение и желанието на еврейския народ да има държава на територията на историческата си родина. По всички исторически критерии евреите имаха много по-голямо право на собствена държава, отколкото ненормалните уахабити в стремежа си да върнат исляма в Испания. По очевидни причини Абел предпочиташе да си мълчи, отколкото да посочи тези аргументи на Рашид.