Винс Флин - Лиценз за убиване

— Защо?

— Не съм го питал защо. Не е моя работа.

Клаудия скръсти ръце.

— Мислех, че се възхищаваш на този Рап.

— Така е.

— Тогава защо се съгласи?

— Не мислиш ли, че седем милиона долара са достатъчно основателна причина?

— Стига да оживееш, за да им се радваш.

— Нямам намерение да умирам.

— Не можеш да си сигурен. Това не ти е някой банкер като онзи в Лондон, а Мич Рап. Той винаги отвръща на удара.

— Няма и да види как се прокрадвам към него.

Тя закрачи напред-назад из тесния апартамент.

— Кой иска смъртта му?

— Абел не пожела да ми каже.

— Обзалагам се, че са саудитците.

— Не ми каза.

— То и така е ясно. Абел от доста време им върши мръсната работа. — Тя издуха кичура коса от лицето си и добави: — Не съм на седмото небе от щастие, че ще работя за тях. Мич Рап е на страната на тези, в които вярвам. Както ти обичаш да казваш, той е един от добрите.

— Непрекъснато ти повтарям… остави политиката настрана. Интересно ми е все пак, че причисляваш Рап към добрите. Бих могъл да ти намеря един милиард мюсюлмани, които не са съгласни с теб.

Тя се изчерви и насочи пръст към него.

— Не започвай пак старата си песен. Ти мразиш католическата църква само заради баща ти. „Тази война на религиите датира от хиляди години и католическата църква в повечето случаи е грешала“ — имитира го тя.

— И не се отказвам от думите си.

— Ти си наивен, Луи. Също както когато аз намразих моя баща. Ние живеем тук и сега. Не преди хиляда години. Католическата църква няма нищо общо с това. Шепа тесногръди и фанатизирани идиоти се опитват да наложат своя извратен начин на живот на целия свят. А аз нямам никакво желание да им помагам.

Той искаше да я успокои, но размисли. Само щеше да я ядоса още повече.

— Съгласен съм с всичко дотук.

— Добре, значи ще откажем на германеца.

— Не бих казал.

— Нали беше съгласен с мен.

— Да, но нещата са по-сложни.

— Например? — Тя затропа с крак по пода.

— Например, че е време да се оттеглим и да си имаме дете. — Видя как само при споменаването на това тя се спря.

Триумфът му беше мимолетен. Клаудия много искаше да обсъдят този въпрос, но сега не му беше времето.

— Как ще имаме дете, като ти ще си мъртъв?

Той мина зад масата и хвана ръцете й.

— Знам, че няма да ти е лесно, но ти обещавам, че ще бъда внимателен. Дори и да ми отнеме шест месеца, ще чакам. Той няма да ме види изобщо. Германецът пък няма никаква представа кои сме. Ще очистя Рап и ще приключим.

Тя също се изкушаваше от идеята да се оттеглят завинаги, но нещо й подсказваше, че трябва да се откажат от тази поръчка и да бягат час по-скоро.

— Не знам.

— Няма нищо. Хайде да си лягаме и утре ще го обмислим. Ще преценим дали си заслужава да продължаваме да се оглеждаме, да се местим всеки месец… Представи си къща на брега на морето, пълна с деца. — Той я взе в прегръдките си. — Обещавам ти, нищо лошо няма да се случи. Ще бъда изключително предпазлив.

Тя вдигна очи към него.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да се откажеш от сегашния начин на живот?

Неведнъж бяха обсъждали този въпрос.

Той се усмихна и отговори с „да“, макар и да не беше много сигурен.

Тя се вгледа в очите му. Излъчваха интелект и загриженост, но Клаудия добре знаеше какъв нрав се крие зад тях. Беше го виждала да убива и се учудваше, че не е шокирана. Дори беше красиво да го гледаш как отнема чуждия живот. Той беше ловък и движенията му бяха изпълнени с лекота. Оправдаваше го, че хората, които той убиваше, са виновни за някакво престъпление или провинение срещу човечеството. Но Мич Рап беше друго нещо. Дори тя му се възхищаваше. За подобна задача нямаше оправдание. В края на краищата обаче перспективата да се оттеглят веднъж завинаги я изкушаваше да склони. Събитията следваха своя неумолим ход, независимо дали Луи го искаше или не. Животът си минаваше и беше време да приключат окончателно бизнеса с поръчковите убийства.

Движението не беше натоварено, но въпреки това Рап караше бързо. Беше малко след шест сутринта и щяха да стигнат навреме, но Ана нямаше да му направи забележка да намали скоростта. Винаги когато имаше възможност, Мич с удоволствие караше Ана на работа. Половинчасовият път по свободната магистрала беше чудесен начин да прекарат известно време заедно. Освен това и двамата бяха в една посока. Мич караше бързо, като непрекъснато проверяваше огледалата. Оглеждаше лицата на подминаваните шофьори и се опитваше да определи маршрута им. Всичко това се беше превърнало в негова втора природа, затвърдено от годините, прекарани във враждебна среда.