Винс Флин - Лиценз за убиване

Тези предаватели непрекъснато ги усъвършенстваха и ги правеха по-малки. Той не можеше непрекъснато да е в час с шпионската техника и затова трябваше да предприеме други контрамерки. Докато се движеше из града, не бързаше да се заема с първия етап. Вечерта щеше да има много време. Всичко зависеше от това какво му подсказваше неговото безпогрешно шесто чувство. Докато се движеше, мислеше повече за предложението на Абел, отколкото за евентуалните си преследвачи. Паркира близо до станцията на метрото „Виктор Юго“ в квартала „Шело“ и остави ключовете на таблото. До половин час щяха да го откраднат. Взе влака и слезе на станцията в другия край на града. Оттам изкачи стръмните стъпала догоре, пое си няколко глътки от студения нощен въздух и си запали цигара. Той беше красив и мъжествен. Беше висок метър и седемдесет и осем и тежеше осемдесет килограма. Дългата му коса беше с цвета на черното му кожено рокерско яке. Не се беше бръснал два дни и гъста четина покриваше лицето му. Притежаваше вродения талант да се слива с тълпата, което беше доста парадоксално предвид външния му вид.

Допуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка с ботуша. В същото време огледа наоколо паркираните коли и хората. Щом запамети разположението, се върна в метрото. Сега вече беше нащрек. Подземните тунели не бяха много оживени по това време и беше сравнително лесно да запомниш всички лица. Разчете времето си точно и в последната секунда се метна на тръгващия влак. Пет минути по-късно слезе на станция „Сент Амброаз“, откъдето се разходи до станция „Сен Пол“ и отново слезе под земята. И така продължи близо час. После повървя из улиците, пи бира в няколко окаяни таверни и си мислеше за това какъв обрат предстоеше в живота му. Помисли си и как ще реагира тя, когато чуе името. Доста добре си я представяше, познаваше я като петте си пръста. В полунощ реши да не отлага повече. Сигурен беше, че не са го проследили, и затова пресуши чашата и тръгна към апартамента си.

Тя беше будна и го чакаше както винаги. Зад привидното й спокойствие нервите й бяха опънати като струни. Знаеше, че той не е безразсъден, но често се движеше по ръба на острието. Двамата просто не водеха нормален живот. Тя захвърли настрани одеялото и книгата и насочи по посока на шума пистолет „Глок“ със заглушител. Беше нащрек, готова за действие, както я беше учил той. Толкова пъти бяха репетирали това движение, че й беше станало като втора природа. В този късен час трябваше вече да си е легнала или поне да е по пижама. Но тя беше с джинси и тесен черен пуловер. Две раници с най-необходимите неща стояха готови до външната врата. Те винаги трябваше да са готови да избягат.

Тя стана, приближи се и страстно го прегърна. После му прошепна на френски:

— Защо винаги ме караш да те чакам, Луи? — Отпусна глава на рамото му и въздъхна с облекчение.

Той имаше много имена, но рожденото му беше Луи-Филип Гулд. Тази част от неговия живот вече му се струваше като история от древността. Тя беше единствената, която го наричаше с истинското му име. Той нежно хвана с едната длан тила й, а с другата докосна бедрото й. И моментално започна да се възбужда. Беше спал с много жени — толкова много, че им беше изгубил броя. Но никоя от тях не можеше да се сравни с нея.

— Как мина? — прошепна тя.

Той я целуна по челото и вдъхна от аромата на току-що измитата й коса.

— Мисля, че трябва да отворим бутилка вино. — Секс щяха да правят по-късно.

Тя вдигна глава и отстъпи крачка назад.

— Толкова ли е лошо?

Убиецът сви рамене.

— Не бих казал… просто…

Тя го хвана за ръка и го поведе към малката кухня. Умееше да изслушва хората.

— Аз ще взема чашите, ти се погрижи за бутилката.

Едностайният апартамент беше обзаведен, а и те бяха предплатили наема в брой за шест месеца. Досега бяха изкарали осем дни и щяха да си тръгнат на сутринта. Вероятността да се върнат не беше голяма. По стените бяха окачени евтини картини. Освен тях имаше диван, фотьойл и цветен телевизор, който не работеше. В спалнята имаше легло, в което двамата едва се побираха, и гардероб. Кухнята не беше ремонтирана трийсет години. Това обаче не ги притесняваше особено. Бяха свикнали да живеят спартански, без особени удобства. Бяха пропътували целия свят, бяха отсядали в евтини мотели, гъмжащи от хлебарки, и в села, опустошени от войни. Горещата вода и тоалетната бяха лукс. Останалите неща бяха само подробности. Той беше на трийсет и две години, а тя — на двайсет и девет. Още бяха млади. Някой ден щяха да се разглезят и да се отдадат на удоволствията на живота. Но още не му беше дошло времето. Охолството притъпяваше първичните инстинкти, а на тях сега им беше необходима интуиция, граничеща със свръхестественото, за да изпълнят задачата.